Сбъднати желания /стихосбирка/

Сол в сърцето

Аня вървеше по бреговата ивица на Китен и всячески се опитваше да не заплаче.
Дългата й, руса коса свободно танцуваше с морския бриз, който също толкова игриво се закачаше с плажният шал, завързан около ханша й. Последните лъчи на слънцето бяха превърнали повърхността на водата във разтопено злато. Хората наоколо въздъхваха от изумление, прекланяха се пред спиращата дъха красота на небесата. Пред картината, която Майката природа бе изрисувала с перото си.
Но девойката не забелязваше този къс от рая, не.
Шоколадовите й очи бяха празни, невиждащи. Лишени от някогашният си блясък.
Златният загар на кожата й не бе нищо повече от прикритие на нажежената до бяло болка в нея.
Шареният й бански не целеше да я направи "стилна", а да придаде някакъв, какъвто и да е, цвят на отдавна посивелият й живот.
Тя крачеше, но сякаш не усещаше кадифената милувка на топлия пясък под нозете си. Дишаше, но не долавяше соленият дъх на въздуха, изпълващ дробовете й с всяко инстинктивно вдишване.
Чуваше, но не осъзнаваше прелестната симфония, която композираха вълните до нея.
Живееше, но всъщност съществуваше.

Естествено, не винаги бе такава.
Имаше време, колкото и отдавна да беше то, в което всичко, абсолютно всичко я вълнуваше. Изящният полет на чайките караше сърцето й да бие по-бързо. Цветята в градините изпълваха очите й със звезди, шумоленето на листата я успокояваше, докосването на пясъка я радваше, солта във водата я караше да се смее, детските усмивки правеха дните й по - светли, залезите изпълваха душата й с покой, падащите звезди сбъдваха мечтите й....
всичко бе толкова по-различно. Толкова по.... живо.
По - цветно..
По.. по... друго..
А сега?

Сега стоеше на една скала, свита на две и се давеше във сълзи.
Толкова самотна, толкова крехка беше тя. Раните, които й нанесоха преди толкова време, все още кървяха, а това солено място не им позволяваше да зараснат.
Всички спомени, които криеше в себе си, всеки кей, всяка пейка, всяка проклета мида.. запращаха ги право в лицето й. Всеки божи ден й напомняха за отсъствието му със своето присъствие.
За начина по който това прокълнато море й го бе отнело.
Просто ей така, без предупреждение - изоставил я беше. А й беше обещал.....

Сълзите потекоха още по-силно, заплашвайки да я оставят без дъх. Беззвучни писъци излизаха от сухото й гърло, един през друг, един през друг.
Пръстите й се свиха в юмруци и тя заби нокти в деликатната си кожа. Стиска, докато дланите й не се окъпаха в червено.
Нека.
Болката отдавна стана част от нея. Превзе я.
Изтри усмивката й.
Заличи мечтите й.
Накара я да забрави какво е щастие. Любов. Радост.
Всичко това бяха просто думи без значение и смисъл.
Самота, всевечна агония, тъга, вина, отчаяние, страх - тях познаваше добре.
И ги мразеше от дъното на разкъсаната си душа за всичко, което й бяха причинили.

Със замъглен от сълзи поглед, Аня вдигна глава и се загледа в изчезващото слънце.
Видя красотата на края му. Почувства топлината му.
И се усмихна.
Истински.
За пръв път от цяла вечност.
И точно преди света да се покрие в мрак, тя пое дълбоко дъх и скочи във водата.

Единственото синият й шал изплува обратно на повърхността.

***

Ами край.
Този малък разказ описва за какво са стиховете в сборника.
Така че да.... до нови срещи!