⟣THE RIVAL'S MIST.

12

Откакто Намджун нарани ръката си в сбиването, спасявайки задника на Юнги, чернокосото момче бавно бе разяждано от вината и съвестта си. Доста кофти комбинация, наистина.

Но пък това съвсем не значеше, че Юнги бе безучастен. Напротив. Момчето заряза временно заяжданията и дразгите си с Намджун, като наместо това му помагаше с повечето неща и у дома, и в училище, за да може по-бързо ръката му да се възстанови.

Намджун от своя страна бе видимо изненадан и нямаше нищо против това. Свирепостта му в онзи ден се бе уталожила. Все пак, станалото - станало, нали така?

По време на още един скучен ден в училище, двете момчета ходеха по коридорите, насочили се към следващия си час.

- Намджун - поде Мин, като придържаше и своите, и неговите учебници. - Знам, че се прибираме заедно, но днес ще се наложи да го направиш сам. Музикалният клуб се събира днес и се налага да остана.

- Щом трябва, ще се прибера сам. - момчето с лилавите коси взе учебниците си с едната си ръка и влезе в класната стая.

Заради нараняването на китката си, лилавокосият бе твърде посърнал, защото не можа да се яви на наистина важен мач. Самата му липса, доведе и до загуба на отбора му.

- Добре тогава.. - Мин Юнги каза тихо, сякаш повече на себе си, отколкото по адрес на Джун, преди също да влезе в класната стая и да заеме обичайното си място.

Мисълта за загубата не напускаше съзнанието на Джун и той все пак не можеше да се съсредоточи както трябва. Дори не можеше да пише. Опиташе ли, усещаше неприятна болка.

По време на целия учебен час, Мин Юнги също не внимаваше. Момчето потропваше изнервено с крак и щракаше с химикалката си, създавайки дразнещ за останалите хора шум, опитвайки се в същото време да помисли за неща, които ще разведрят Намджун.

Благодарение на това, че учителката им беше сляпа или пък просто бе решила да игнорира това, че двете момчета не внимават, последният им час мина гладко и бързо.

Стана време за всички да напуснат сградата. Джун беше първият, който напусна класната стая. Бързаше да тръгне, за да не види лицето на бъдещия си брат.

Но точно след като излезе от сградата се спря. Все пак... Юнги наистина съжаляваше. И дори се държеше мило и грижовно с него. Не можеше да игнорира всичко това.