В ушите ми кънти Будният* бийт на едно от парчетата на Queen, по които за моя изненада съм абсолютно зарибен.
Записвам в личния си тефтер, че тя може би е новата ми любима група, макар и да е възникнала преди раждането ми.
Все още се намирам в леглото си. Днешният ден все още не ме е саботирал с неземна сила, която да ме накара да изоставя топлите завивки и комфота, който Клъмзи допринася, спейки в скута ми.
Джимин беше дошъл предишния ден, но не го задържах много. С триста зора го отпратих след час разговори и прегръдки с думите "Добре съм, няма защо да се тревожиш."
И все пак самият аз не бях убеден в думите си. Поне докато не взех решението да гледам някоя сапунка. Настроението ми се върна към нормалното. Горещият шоколад също беше от помощ и съвсем скоро си бях аз, старият Ким Техьонг.
Може би отново избързах с предположенията си? Трябва да се отърся от този свой навик възможно най-бързо.
Чувам приглушения глас на майка ми, който се примесва с текста на The Show Must Go On. Дветезаедно звучат като ремикс, който никога повече не бих желал да чувам.
- Техьонг, отвори вратата! - свалям слушалките си точно навреме, за да доловя досадния ни и прекалено шумен звънец на входната врата.
Майка ми така и не повика някой да го оправи, след като се направи на разбирач и бърникаше около час с отвертки в механизма му, в опит да го накара да заработи.
Ако питате мен, по-добре беше когато не го чувах изобщо.
Затътрям лениво крака, отправяйки се към долния етаж, за да отворя, преди да получа втори вик от майка си, подобен на този от преди минута.
Настъпвам крачолите на пижамата си, за които майка ми бе права, че ще са прекалено дълги. Косата ми е разбъркана като малък сив ураган. Очите ми са все още малки от сънливостта, която все още не отстъпваше пред енергията, която бях насъбрал.
Когато отварям вратата, пред мен с широка усмивка, която разкрива заешки зъби, стои момче, което държи в ръце току-що изпечени бисквити.
Разбирам го, защото от тях все още струи топлина и натрапчивият мирис на шоколад, който на мига пробужда стомаха ми и той изкъркорва. Надявам се, че никой друг освен мен не е доловил звука и просто се подпирам на касата на входната врата, изучавайки по-добре чертите на момчето пред мен.
Как мога да съм сигурен, че заек не е объркал пътя за зоологическата градина?
Очаквам брюнетът да каже нещо, но той само натиква бисквитите в ръцете ми и колкото може по-бързо притичва обратно до къщата срещу нашата, скривайки се иззад нейните стени, вероятно смятайки я за своето временно спасение.
- Интересно.. нов съсед. - измърморвам с устни притиснати в правя линия, като прекалено отнесен в мислите си не забелязвам как сестрите ми отмъкват половината бисквити.
