*20 години по- късно*
Макар и Търново да беше хубав град през деня малките улички в късната нощ изглеждаха зловещи. Не че Андрей се страхуваше от тъмното или нещо подобно, но човек никога не знае какво ще му поднесе съдбата. Не знаеше кога на пътя му може да се изпречи някой, загубил връзка с реалния свят, наркоман или пък жена, отчаяно бягаща от своя насилник (съпруг), който в пиянството си е забравил, че е майка на ревящите му от страх и скрили се под леглата си деца.
Човек трябваше да е подготвен за това с което ще се сблъска. И Андрей беше подготвен. Та нали това беше професията му? Да помага на хората.
Не, Андрей не беше полицай, нито лекар, но професията му далеч не бе маловажна. Той беше пожарникар. Истина е че това, с което се занимаваше не изисква да проваля наркосделки, да залавя убийци и крадци. Работата му не изискваше и да връща хора от смъртта на операционната маса, но пък за това можеше да го намериш там където се спасяват хора от лумнали в пламъци сгради или пък котенца от високи дървета.
Такава беше и причината, поради която се прибираше токова късно.
Изведнъж странен странен шум привлече внимението на Андрей и той забави крачка. Заслуша се но не чу нищо. "Въобразявам си" помисли си той и понечи да продължи по пътя си...
- Помощ!...Пом... - чу се силно тупване, гладът, който молеше за помоще секна и за един кратък миг всичко оттихна. Изведнъж звуците станаха смесица от множество тупвания и хрипавания, които рисуваха картина в главата на Андрей, в която надилникът бе саборил жертвата си на земята и не спираше да го рита в корема при което потърпевшия не може да си поеме дъх и дори се дави в собствената си слюнка или може би дори кръв.
Каквото и да беше, Андрей вече беше тръгнал да търси източника на шума. Зави в една от по- тъмните улички и забеляза силуета на насилника. Вторият участник в насилствения акт не се виждаше, защото, както Андрей предполагаше, той лежеше на земята и поемане ритниците на нападателя си.
- Ще видиш ти,...ще те науча!... Повече никога не слагай ръка върху нещо, което е мое Божане!... - говореше му със затаен дъх но ядът и злобата си личаха.
Андрей се затича към тях и преди побойникът да се усети, го сграбчи в гръб за тениската, като го отхвъроли назад и той се удари в близката стена. Веднага след това се наведе над почти изпадналия в безсъзнание човекк, който все още опитваше да си поеме въздух. Обърна лицето му към себе си удряйки му леки плесници в опит да го накара да се свести.
- Хайде,...Хайде събуди се...- но той сякаш все повече изпадаше в безсъзнание и точно когато Андрей си мислеше, че няма да се събуди и се канеше да го мене на рамо и да го отведе, той рязко отвори очи...
- Махай се от тук...- изрече миг преди напълно да изгуби съзнание.
Андрей го повдигна и прехвърли през рамо без да обръща внимание на думите му, но едва направил няколко крачки звук от изщракване, който едва ли може да бъде сбъркан, привлече вниманието му. Нямаше нужда да се обръща, за да бъде сигуран какво го очаква ако веднага не се махне от тук.
Без да му мисли много, с безжизнено тяло на гърба си, Андрей побяг на с всибката на която беше спос. Зад гърба си чу няколко изстрела, но слава Богу, нито един не достигна до него. Явно пълнителят не е бил пълен, защото в далечината, примесени с шума от думкащото му сърце се се чуваха изщраквания от неуспешно произведени изстрели.
Най- накрая се скри зада ъгъла, подпря се се на стената, за да си поеме дъх, но чу приближавщит се стъпки и разбра, че точно сега няма време за подобни удоволствия. За това намести безжизненото тяло, чиято тежест вече започваше да усеща, върху раменете си и побърза да се махне от тук.
Добре че живееше наблизо.
Десет минути по- късно Андрей затвори вратата на входа на кооперацията, в която живееше. Подпря гърба си на вратата и заедно с Божан на раменете си се плъзна надолу, докато от устата му се изтръгна въздишка на облекчение.
