Когато Божан се събуди не отвори очите си веднага. Заслуша се. Беше тихо. Определено щеше да е лъжа ако каже, че това е първият път, в който му сритват задника и като си знаеше късмета, няма да е и последният. Искаше му се поне за малко да остане така- със затворени очи и да си представи че всичко е наред. Да направи крачка във въображаем свята, където той и Лили не живеят на ръба на бедността, не се налага да яде бой през ден и сестричката му, която толкова обича, да не прекарва толкова безсънни нощи, пимайки се в коя канавки е пренощувал. По Дяволите, така му се искаше да има друга съдба, не че съжаляваше за действията и решенията, които е бе взимал прес последните няколко години. Обстоятелствата го бяха принудили. Не се съмняваше, че ако можеше да върне времето назад не би променил нищо. Това бяха най- правилните решения, които можеше да вземе... тогава. По- добре така, отколкото да беше оставил нещата както си бяха.
Така му се искаше двамата с Лили да не бяха минавали през тези гадости, да бяха заобиколени от по- добри хора. Гърдите го стягаха само като си помислеше...
Но станалото- станало, Божан разклати главата си в опит да се отърси от тези мисли и да отвори очи и в общи линии успя, само дето клепачите му се стиснаха силно, след като усети острата болка в главата си. Остра, предизвикана от рязкото движение, болка, която за щастие си отиде почти веднага. И сякаш едва сега обърна внимание на факта, че този път земята под него беше странно мека...
Паниката го обзе и бързо отвори очи.
Първото нещо, което съзря с леко замъгленото си от съня зрение, беше белият таван. Наклони глава съвсем леко на ляво и видя бюро, върху което имаше компютър. Надигна се леко и от гъхлото му се изтръгна стон от болката в долтара част на кръста му, придружен от псувня, но все пак се изправи, намести възглавницата така, че да му е удобно и болката оттихна, докато той внимателно оглеждаше помещението в което се намира.
Точно срещу леглото към стената беше монтиран средноголоям плазмен телевизор " Колко удобно", помисли си. До атедната от дясно не беше сложено нищо друго, защото там се намираше прозорецът. Завесите бяха тъмни и достатъчно отвесени, за да види, че прозорецът няма решетки, а обстановката в стаята му подсказваше, че тук със сигурност не живее жена. Тази мисъл го караше да настръхва и да иска да отвори този прозорец и да бяга възможно най- далеч.
Моли Боже! Ами ако това са хора на Павел? Ами ако го бяха довели тук и бяха отишли в дома му? Лили беше там. Сигурно отново не беше мигала от тревоги по него...
Божан не усети кога, в тревогата за малката си сестричка беше забравил и болежките в кръста си, и главоболието. По Дяволите, ако нещо й се случи нямадаше си го прости... Не усети кога беше прехвърлил единия си крак през перваза на прозореца и неусетно преброи три етажа докато най- накрая не се строполи на земята.
- По Дяволите! - гласът сякаш бе женски..."Може пък да съм сгрешил" помисли си миг преди всичко да потъне в мрак...
Когато за втори път днес отвори очи на леглото в краката му беше седнала млада жена и мъж, може би на неговата възраст, плюс- минус година, крачеше неспокойно насам- натам. Жената не можеше да го види, понеже беше с гръб към него, но когато мъжът се завъртя, за да се върне по маршрута, които си беше начертал мислено, срещна погле да на Божан.
- Буден е! Соня, той се събуди!
Жената, която допреди секунда беше седнала с гръб към него, бързо скочи на крака и се надвеси лад него. Взе нещо от нощното шкафче до леголото, явно фенерче, защото натисна малко копченце а светлината, която излъчи насочи в лицето на Божан.
Протегна ръкато да го докосне, явно искаше да провери нещо, но той така рязко удари ръката й, че тя се изплаши и отстъпи крачка на зад а фенерчето се тълкува по пода. Божан се възползва от дистанцията, която успя да съзададе и бързо скочи от леглото.
- Кои сте вие по Дяволите?! - изкрещя.
- Успокой се Божане, ние...
- От къде знаеш името ми? Хм..? - зададе въпрос но още преди Андрей и Соня да реагират той размаха пръст заплашително - Вие хора на Павел ли сте? Къде е Лили?! Докоснахте ли я?! Направихме ли й нещо?! Кълна се че ако сте...- Божичко, само като си помислеше за това...
Не успя да задържи треперещите си крака прави и коленете му опряха в пода. Не успя да задържи кървясалите си очи сухи и сълзите му си направиха пътечки по страните му, капейки от брадичката му и мокрейки плата на изтърканите му дънки. Веднага след това сведе глава
- Правете каквото поискате с мен... биите ме, измъчвайте ме... Ще понеса всичко. Но не я пипайте, тя ми е всичко. - Надигна глава и кървясалите му очи се забиха в тях. - Но ако сте й сторили нещо,ако само сте я докоснали...- разтърси глава в опит да се отърси от подобни мисли - Аз няма да имам какво да губя вече.
