Пролог

223 44 28
                                    

⚠️ Историята е временно спряна и предстои редакция.
В момента работя само по "Престол от тръни"⚠️


1888 година,
Лондонското пристанище

- Юсуф, колата ми е на борда, ако изпуснем ферибота, ще те удавя в реката! - викаше Омар, докато тримата тичаха към дока задъхани, гълтайки студения, мъгляв сутрешен въздух на пристанището.

- А моята пишеща машина? - обади се Зафиан. Извърна сивкави очи към другаря си, палещ саморъчно свита цигара. - Струва колкото петдесет килограма от твоите миризливи тревички.

Юсуф всмука и издиша дима, привидно необезспокоен от опасността да изпуснат последния за седмицата превоз към дома след близо шест години прекарани в университета.

- И какво? - безцеремонно попита. - Бащата на Омар ще ни прибере с накой танкер, нали така друже? Твоят старец е пуснал пипала и извън дома като същински октопод, но вместо мастило бълва петрол. Срамота! Какви хубави животни бяха октоподите... - подсмихна се самодоволно от изписалото се на лицето на приятеля му раздразнение и продължи, стиснал фаса между позагубили цвета си от студа устни. - Освен това, кой ти бърза да се прибира в Хазан? Като пътуване назад във времето е.

Фериботът изпусна пара през няколко от големите си комини, започващи чак от най-долното помещение на трюма, където се намираха захранващите машината пещи, изсвири и започна да се подготвя за отплаване.

Тримата млади мъже затичаха още по-бързо, сякаш тежките сакове с багаж, които носеха със себе си не тежаха повече от пера.

Преди екипажът да издърпа подвижната платформа, по която се качваха пътниците, Омар успя да изпревари другарите си и размаха енергично ръце, за да привлече вниманието на мъжете на кораба. Моряците премахнаха ограничителното въже на края на платформата и ги пуснаха да минат.

С мирис на революцияWhere stories live. Discover now