Урок втори: Не се забърквай в съмнителни разследвания.

Глава 6

— Ние ще се къпем в злато! — щастливият Юрао се носеше с кесията със злато, и я
галеше нежно. — Съвсем сериозно, Дея, ще забогатеем. Можеш да си сигурна — ние сме
находчиви, умни и на нас ни върви!
Ние с дроу сияехме като две нови монетки и нашето щастие не го омрачи даже това, че
лорд Витори се измъкна от кантората, почти целувайки древните гривни, а да ни плати
дойде неговият помощник. Той се разплати щедро, но с такова изражение на лицето, че аз
не издържах и все пак попитах:
— Извинете, а за какво точно се използват тези артефакти?
Помощникът, също вампир, между другото, се намръщи, но все пак отговори:
— Те позволяват на вампира да вземе за съпруга човешка жена, без да я убие. Сега
лордът ще се ожени за своята…
И той се прекъсна по средата на думата, но на нас повече и не ни трябваше.
— Прекрасно начало на деня — вещаеше доволният ми партньор, — просто прекрасно!
Аз бях напълно съгласна с него, но само до момента, в който стигнахме до банка
„ЗлатоГор”, в която държахме спечелените пари. Защото там, застанала до господин
почтения гном, собственика на банката Злато-младши, видях висока, прекрасно облечена
лейди и нещо у нея ми напомни за лорд-директора. Дори не толкова външността, а по-
скоро подчертано-спокойното изражение на аристократичното лице…
И неотдавна появилият се инстинкт на следовател ми подсказа, че тя беше
свекромонстърът!
— Аз няма да дойда в банката — с шепот съобщих на Юрао и рязко се обърнах.
— Така ли? — дроу беше явно удивен. — И къде отиваш?
— При Тоби — моментално реших аз, — но ако нещо стане, ти не си ме виждал.
— Разбрах, партньор — отзова се офицер Найтес и подсвирквайки си, продължи
пътешествието си с крайна цел — нашата спестовна сметка.
Аз още известно време безцелно бродих по града. Между другото, пари за нова рокля и
всичко друго необходимо аз бях взела от нашата печалба, но нямах сили да обикалям по
лавките и магазините, и накрая, надявайки се, че Тоби вече се е върнал от пазара, се
насочих към „Зъб на дракон”.
* * *
Заведението на майстор Бурдус беше празно, само Сел и двете нови сервитьорки
сновяха, подреждайки столове и пейки и слагайки по масите солници. Сел първа ме
забеляза:
— Дея! — раздаде се радостен вик из цялата зала. — Дея, колко ми липсваше!
Полутролката с естествената за вида й пъргавина дотича, стисна ме в обятията си, а аз
радостно я прегърнах в отговор.
— Ох, Дейка — Сел с бързо движение си изтри сълзите, — умница си ни ти, успя, все
пак да се измъкнеш от калта!
— Е, все още не, трябва да завърша академията. А вие как сте, Сел, как е майстор
Бурдус?
— Аз и сам ще ти разкажа! — Бившият ми шеф се показа на вратата, която водеше към
кухнята, приближи се и също силно ме притисна в прегръдките си. — Е, Дейка, браво,
зарадва ти стареца. Аз сега направо се гордея с теб, пред приятелите се хваля. А Гровас
колко говори за теб, считай всеки ден ми втълпява: „Достойно момиче, най-добрият
следовател в Ардам ще стане!”
Аз се смутих. От една страна, ми беше много приятно, от друга — като че ли беше
незаслужено, и изобщо…
— Ох, Дея, — Сел ме поглади по бузата, — гледам, същата си ни скромна.
— Свой човек — важно каза майстор Бурдус, — не се е възгордяла и не се труфи, това
е тя, истинската Дея. Искаш ли да хапнеш нещо?
Никой не чакаше отговор и почти веднага ме сложиха да седна зад тезгяха, Сел ми
донесе поднос с всякакви вкусотии от Тоби, който за съжаление още не се беше върнал, а
Бурдус, търкайки чашите, ме разпитваше за живота, за това как са при нас нещата в
академията и вярно ли е че съм се захванала сериозно с частни разследвания.
И аз някак се успокоих. Намирах се в позната приятелска обстановка, в устата ми се
топеше кремът на новия пай на Тоби, Сел разказваше последните новини, а Бурдус
добавяше тук-там подробности. Всичко беше чудесно и прекрасно, някак по домашному…
докато не се отвори вратата.
Чувството беше странно — и без да се обръщам към тази врата, аз със сигурност знаех,
че идват неприятности. За мен именно, неприятности. И предположението ми се потвърди,
когато чух:
— Бурдус, стара кримка такава, ти си имаш собствена таверна!
От ръцете на майстора се изплъзна чашата, която бършеше, челюстта му увисна от
удивление, а след това прогърмя радостен вик, накарал да зазвънят всички съдове:
— Капитан Тьер! Вие ли сте това?! И как така да наминете оттук, милейди?!
И Бурдус се хвърли към посетителката. А аз… глухо изстенах, мечтаейки си да потъна
някъде. Или да избягам накъдето ми видят очите… но нямаше начин да изчезна просто ей
така. И оглеждайки се крадешком, съзрях, как полуоркът радушно прегръща същата тази
тъмнокоса дама, която бях видяла преди по-малко от час на прага на банка „ЗлатоГор”.
Ето, все пак не ме беше излъгала интуицията — тя наистина се оказа Тьер!
— Даже и не съм си го представял — бърбореше Бурдус, — самата лейди Тьер да
дойде в моята таверна!
— А ти си я нарекъл добре — дамата потупа полуорка по рамото, — явно не си
забравил как вадиха от теб същия този зъб на дракон?
— Вие го извадихте, лейди Тьер — с подчертано уважение, смесено с възхищение,
произнесе Бурдус, — вие! Благодарение на вас сега съм жив и си имам моя „Зъб на
дракон”. Та, как така сте тук, по нашите места?
— Само минавам, Бурдус — отзова се дамата. — Синът ми, единственият, тук при вас е
назначен за директор на Академията на проклятията, така че наминах да видя какво прави
моята гордост. Между другото, аз и теб искам да те поразпитам.
— На всичко ще ви отговоря, Капитан Тьер, нищичко няма да скрия! Ще пием ли по
чашка?
— Няма да откажа, Бурдус. Като в добрите стари времена, а?
— Да, капитан, като в най-хубавите години от живота ми — и полуоркът поведе
гостенката към тезгяха, където в същия този миг си мечтаех да умра аз.
Те се шегуваха, докато дамата се настаняваше, след това Бурдус й представи Сел и тя,
радостно заеквайки, обясни колко е задължена на милейди за спасяването на живота на
скъпия й полуорк… Изпусна се, с други думи, въпреки, че аз отдавна нямах съмнения, че
между тях двамата става нещо. А след това Бурдус реши да представи и мен и започна:
— А това е едно наше забележително момиче, много умно и отговорно…
— Тимянна! — изстрелях аз. — Работех тук едно време и днес реших да навестя
старите приятели!
Сел се задави с нещо и започна да кашля. Бурдус просто ме гледаше, а дамата не им
обърна никакво внимание, но реши да премине направо към въпросите:
— Слушай, Бурдус, аз исках да те разпитам за една друга твоя бивша работничка, май
че името и е Дея Риате.
Аз на един дъх си допих чая, махнах салфетката от коленете си, станах и реших спешно
да се оттегля. Но дамата продължи да разпитва:
— Помниш ли такава?
— Помня — Бурдус, гледайки ме, с мъка потисна усмивката си. — А какво е направила
нашата Дейка?
Майсторът й подаде чашата със сливовица. Дамата я взе, отпи глътка и неясно
отговори:
— А така…. разни работи…
Чашите на Бурдус са голяма работа, гноми са ги правили, не се чупят даже със сила да
ги хвърлиш в стената, но в ръцете на лейди Тьер чашата изхрущя и тя с нервно движение
изтърси на пода парчетата. От уплаха, седнах обратно на стола, потресено гледайки
външно крехката добре гледана ръка на тъмната…
— Извинявай, скъпи — дамата мило се усмихна, — малки неприятности, леко съм
нервна. Та какво за тази девойка? Каква е тя изобщо? Какво представлява? Забърква ли се
с мъже, търси ли си богат покровител, просто човечка… Каквито и да са подробности,
Бурдус.
Майсторът мълчаливо наля друга чаша, протегна я на своята бивша командирка,
крадешком погледна към пребледнялата мен и заповяда на Сел:
— Пооправи малко тук.
Заповяда й на нея, а това, всъщност не беше нейна работа. Тоест, просто я отпрати от
там.
А след това на мен:
— Янка, ти иди при Тоби, затъжил се е за теб, а и ще те почерпи с нещо вкусничко.
И мен ме изгониха. Погледнах към майстора с благодарност, той просто кимна и
започна да отговаря на дамата:
— Нормално момиче, капитан. Старателно, честно, спокойно, наистина, хубав човек…
Когато влизах в кухнята чух рязкото й:
— Не ме баламосвай!
— Вижте, не мога да ви позная — не си замълча Бурдус. — Кога съм ви лъгал? Я си
спомнете, капитан. Нормална девойка е, казвам ви. Старателна, четири години работеше
при мен, с никого не се е забърквала.
— С никого, казваш… — втора чаша приключи земния си път в изящната й
аристократична ръчичка.
Когато затворих вратата, просто ме тресеше. Разтревожената Сел стоеше насред
кухнята и мълчешком ме гледаше, явно очаквайки подробности. Бих могла и да си
замълча, но Сел самата не е от тези, които разнасят клюки и затова си признах:
— Бъдещата свекърва…
— Тя?! — очите на Сел станаха кръгли. — Чедо, ти не си в ред!
Ох, как само бях съгласна с нея! Просто напълно и изцяло. Но и майчето вече не ме
плашеше толкова след вчерашното представление на сина! Мен ме беше страх.
Действително ме беше страх и се чувствах малка и беззащитна…
— Накратко, ти не си ме виждала — прошепнах аз, обличайки си палтото.
— Къде отиваш? — също с шепот попита Сел.
— Да се готвя — простенах аз.
— За какво?
Плашех се само дори от мисълта за това, но все пак отговорих:
— За запознанството с нея — с нервно движение посочих към вратата, — ние днес ще
обядваме… заедно…
Сел намръщи чело, замисли се и ми предложи:
— Слушай, тук в Мъртвия град имам трети братовчед, той прекарва бегълци през
границата. Да те запозная ли с него?
— Не — пак простенах аз, — тук е академията, кантората, Юрао, Ри, как да ги зарежа…
— Е, все пак — скептично изпръхтя Сел, — ако има нужда, казвай.
* * *
Облякох си палтото и излязох през незабележимата врата на улицата.
Зимното слънце светеше ярко, от север по небето пълзяха тежки оловно-сиви облаци —
привечер сигурно пак щеше да започне виелица. А може би, даже и към обяд, имайки
предвид засилващия се вятър… над града се разнесе звъна на часовника от централната
кула — един часа. Би трябвало вече да се връщам в академията… Само че нямах никакво
желание да ходя там и реших по пътя да прескоча до кантората, да видя какво там искаше
да ми разкаже Юрао за втория случай, а и да събера сили, за да се върна… при лорд-
директора. Идеше ми да вия, общо взето!
Към кантората не вървях, а практически се тътрех. Спирах пред витрините и
търговските лавки, тъжно разглеждайки изложените стоки… то доста неща би трябвало да
си купя, но нямах никакво настроение за такова нещо… Невероятно, сега вече имах пари, а
желанието да си купя всичко това, за което си бях мечтала с години, беше изчезнало.
Пред кантората се озовах в най-ужасното възможно настроение, полюбувах се на
табелата „ДеЮре — професионални частни разследвания”, забелязах врания кон, вързан до
входа и разбрала, че май имаме клиент, се поободрих и забързах да вляза.
Още с влизането Риая с трагичен шепот съобщи:
— Тук беше твоят директор.
Аз изпуснах току що сваленото палто, вдигнах го с треперещи ръце.
— Юр му каза, че днес не те е виждал — продължи Риая, — но се изпусна, че си
тръгнала към таверната… И да, побързай, имаме важен клиент явно, щом брат ми около
нея така се върти.
— Около нея? — уточних аз. — Това жена ли е?
— И то каква! — Риая оправи пръстенчетата на изящните си пръстчета. — Облечена е
просто, но ще ти кажа — много скъпо. В Ардам такива дрехи не можеш да купиш.
Има едно такова усещане, когато в корема ти всичко се свива на топка, а сърцето
започва да боли и изобщо…
— Партньор! — закрещя показалият се на вратата на нашия кабинет Юрао. — Къде те
носи Бездната?
И аз не успях нищо да кажа, когато дроу добави:
— Имаме важна поръчка, партньор. Идвай в кабинета!
— Н-н-не…
Но дроу не се впечатли, мълниеносно се приближи, хвана ме за ръката и ме задърпа със
себе си, подвиквайки на Ри:
— Никого не пускай при нас!
— Да, господин следовател — послушно отговори Риая, гледайки с любопитство
изкривената ми физиономия.
А Юрао по най-подъл начин ме напъха в кабинета. И разбира се, там удобно
разположила се в креслото за посетители, седеше вездесъщата лейди Тьер. Изумително
красива, тъмнокоса, с котешка форма на очите, ясно очертани алени устни, смугла, с
маслинена кожа и белоснежна хищна усмивка.
Именно така, хищно, се усмихваше, когато ние влязохме.
— Позволете да ви представя моята партньорка — започна Юрао, — прекрасен
специалист, великолепен следовател, госпожа…
— А ние вече се познаваме — дамата приветливо се усмихна: — Тимянна, ако не се
лъжа?
Дроу получи внезапен пристъп на суха, но много изразителна кашлица.
— Точно така, лейди Тьер, опитвайки се да се усмихна, а не да заплача, отзовах се аз.
— Колко е тесен светът! — майката на лорд-директора втренчено ме разглеждаше. —
Странно, вашият партньор ми разказа колко е успешно вашето предприятие, но трябва да
отбележа, че вашият външен вид навява съмнения. Миличка, да се приемат клиенти в
толкова евтина рокля — това е оскърбление.
Започнах да разбирам, защо преди срещата с майка му, Риан искаше да ме облече
подобаващо…
— Моля за извинение — думите изобщо излизаха с усилие, — но работата на частния
детектив предполага не само срещи с потенциалните клиенти, но и работа на местата на
престъпленията, следствени експерименти… в разкошна рокля е трудно да се тича по
вътрешни дворове и безистени, а и в гората няма да е много удобно.
Но мен безцеремонно ме прекъснаха:
— И въпреки това, вашият вид е оскърбителен. Съветвам ви да си поръчате нов
гардероб.
Хвърлих поглед към дроу, той недоволно сви устни, но веднага се опита да оправи
ситуацията:
— Благодаря ви за ценния съвет, лейди Тьер, моята партньорка, без съмнение, ще се
възползва от него, а сега, нека да преминем към делото. Така, за събиране на каква
информация става дума?
Със схванати крака се домъкнах до бюрото си и седнах. Стараех се изобщо да не гледам
към лейди Тьер, а просто сложих ръце на коленете си и зачаках развитието на тази
абсурдна ситуация.
И продължението наистина се оказа абсурдно.
— Искам да съберете пълно досие за едно момиче — започна лейди Тьер.
За кое именно, аз вече се досещах. Изправих глава, опитах се да придам на гласа си по-
голяма увереност и решително произнесох:
— Ние не се занимаваме с поръчки от този род. Много съжалявам, лейди Тьер.
Възцари се мълчание. Лейди Тьер сега ме гледаше в упор и от погледа й вече се
чувствах зле, а от горе на всичкото Юрао се зае да опровергава твърдението ми:
— Какво? Партньор, ама какво ти става днес? Лейди Тьер, не обръщайте внимание.
Разбира се, че приемаме вашата поръчка и ще се постараем да я изпълним възможно най-
добре.
Само че аз нямах намерение да се предавам:
— Юрао! — аз не говорех високо, но достатъчно рязко. — Ние няма да събираме
никакво досие за Дея Риате!
На моя партньор банално му увисна челюстта. Като се има предвид, че брадичката му
беше тясна, това изглеждаше доста смешно. Но, все пак, дроу бързо съобрази за какво
става дума, изправи се, вежливо се усмихна и изключително възпитано произнесе:
— Съжалявам, лейди Тьер… О, Бездна, същите тези Тьер… е-е-е… Та така, за какво
говорех? — да, изглеждаше, че сутрешния висок хонорар е лишил партньора ми от
природната му съобразителност. — Та значи, съжалявам, лейди Тьер, изключително ми е
неприятно, но ние няма да можем да ви помогнем.
Само че братовчедката на самия император вече не гледаше към офицер Найтес —
погледът на тъмните й очи напълно и изцяло беше насочен към мен. Проницателен такъв
поглед. И когато тя заговори, аз веднага разбрах, че… това е… В смисъл, свършено е с
мен.
— Забавно — леко мъркащи нотки в добре поставения глас, — аз не посочих името на
девойката, за която бих искала да разбера нещо повече…
Пауза.
Следователският ми ум анализираше ситуацията и взе решение:
— В заведението на майстор Бурдус вие разпитвахте за нея, аз просто съпоставих
фактите… Извинете, но ние наистина не се занимаваме с подобни дела.
— Така ли? — насмешливо проточи дамата. — Какво пък, аз също ще съпоставя
фактите: моят стар приятел Бурдус каза, че всички отговори ще ми даде майстор Гровас.
Почтеният гном смутено ми съобщи, че отдавна не се е виждал със същата тази
сервитьорка Дея, но сега тази млада госпожа се е увлякла с разследвания. Аз отидох в
Тъмната крепост, но и там неясно ми отговориха, че най-пълна и конкретна информация за
Дея Риате мога да получа в кантората за частни разследвания на офицера Юрао Найтес. И
ето, сега съм тук, в това интересно място под наименованието „ДеЮре” и пред мен седят
двамата съсобственици. И единият от тях, както следва от наименованието, носи името
Юрао, но вторият, колкото и да е странно, нарича себе си Тимянна — тя леко се наклони
напред и изсъска: — Не съвпада, Дея!
Струваше ми се, че сега ще ми спре сърцето! Пък и състоянието ми беше на ръба на
припадъка и ми идеше да се разплача, просто ей-така, за да сваля напрежението…
Но после стана още по-зле.
Рев на пламък и ярко-ален проблясък зад вратата!
Неясното бърборене на Ри и гръмогласният рев на лорд-директора:
— Къде е тя?!
Риая не се поддаде и ние даже чухме възмутеното й:
— Не може да влезете, лорд Тьер. Заповядано ми е да не пускам никого… Там има
клиент…
Но вратата се блъсна и се отвори докрай!
Разяреният магистър се приближи към бюрото ми. Без изобщо да погледне никой друг,
той се наведе над мен, опрял ръце в плота на бюрото и банално се разкрещя:
— Ти обеща! Даде ми дума! И какво се случи в крайна сметка, Дея? Защо аз, като тъп
трол, трябва да те търся из целия Ардам? — той така викаше, че аз дори не направих опит
да отговоря, всъщност на някои тук, отговор явно не им беше нужен. — Мълчиш?! Да, ти
винаги мълчиш, Дея! Вечно ми се налага да те питам за всичко! И знаеш ли, много въпроси
ми се появиха тази сутрин! Например, защо теб просто „не те виждат”, но прекрасно знаят
накъде си тръгнала, след като „не са те видели”!
И това не би имало такова значение, ако тук не бяха Юрао и лейди Тьер, между
другото. И затова аз се опитах да го прекъсна:
— Магистър Тьер, ако обичате, стига… Аз не съм направила нищо такова, за да ми… се
сърдите… така. Аз…
Но вбесеният магистър изрева още по-силно:
— Ах, да, ти освен това можеш и да ми предложиш да ми върнеш пръстена, сърце мое!
И тогава вече няма да е нужно изобщо нещо друго да правиш, аз сам ще направя всичко!
Кълна се! Например, ще разкъсам на парченца и ще хвърля в Бездната и Дара, и Жловис, и
този твой Юрао с неговата сестричка, и Бурдус с цялото му заведение! Дея, ние се бяхме
разбрали! Ти ми обеща! Да, аз вчера не се сдържах, да, не бях прав… Но можем ли поне за
един ден да оставим тези разногласия в Бездната и просто да направим така, както те
помолих?!
Аз бях готова да ревна тутакси, ако не беше едно „но”. И на това същото „но”, явно му
беше омръзнало мълчешком да се наслаждава на представлението.
— А знаеш ли, сине — провлече глас лейди Тьер, — на мен винаги ми е било
любопитно, какъв ще бъдеш ти, когато най-накрая се влюбиш… И съм длъжна да ти
призная — това е просто неописуемо зрелище!
Лорд-директорът забележимо се измени в лицето.
Сурово ме изгледа, след това се изправи, сложи ръце на гърдите си, обърна се към
нашата гостенка и вежливо произнесе:
— Ужасяващи, майко.
— Кошмарни, сине — пропя доволната до последна степен лейди Тьер. — Виждам, че
сутринта ти наистина е била ужасяваща.
— Да — глухо отвърна Риан, — позабавлявах се. А ти как си се озовала тук?
Сиятелната дама безгрижно махна с ръка и мечтателно отговори:
— Ами така… забавлявам се.
Последва пауза, а след това магистърът бавно изговори:
— Радвам се, че не ти е скучно. Какво пък, значи ще се срещнем за обяд, майко — това
на нея, а след това към мен: — Дея, да вървим, трябва да се приготвим за обяда.
Аз имах само едно желание — да скрия лицето си с ръце, за да не виждам никого и ако
може, просто да умра.
Но лейди Тьер, явно имаше съвсем други планове:
— Ама какво говориш, сине! Какви приготовления? Дея изглежда прекрасно, ти, както
винаги си безупречен, така че, защо да отлагаме началото на прекрасния семеен обяд?
Аз ли изглеждам прекрасно? И това, след като една дама тук преди малко заяви, че
моята рокля е просто оскърбителна! А да ида с нея в скъпа ресторация и дума не можеше
да става!
За щастие, магистърът си позволи да не се съгласи:
— Не мисля, че това е добра идея, мамо.
И в този момент, лейди Тер се прояви в цялата си хубост:
— Струва ми се, че не разполагам с достатъчно време, за да те чакам да се натичаш
след годеницата си, Риан — доста твърдо каза тя. — Отиваме сега!
Победи лейди Тьер.
Риан мълчешком ми протегна ръка. Наложи се да стана и да отида към него. Изви се
адски пламък.
— Майко — произнесе Риан, посочвайки портала на прехода.
— Сине, толкова си галантен — тя грациозно стана и без да се прощава с вкаменилия се
Юрао, пристъпи в огнения вихър.
Мен внимателно ме побутнаха след нея. Махвайки с ръка на партньора за довиждане, аз
направих крачка към личната ми стая за мъчения, самосъжалявайки се до дъното на
душата.
Излизайки от прехода, се огледах и разбрах, че сме се оказали в един от отделните
кабинети на ресторацията „Златният Феникс”. В същата тази ресторация, където разкрихме
делото за убийствата на момичетата, намирайки пръстена на вампирския клан на пръста на
кронпринцесата. Явно, лорд-директорът, щадейки самолюбието ми, беше решил, че
семейният обяд трябва да мине не в общата зала, пред погледа на всички. И аз му бях
много благодарна докато не чух думите на майка му:
— М-м-м, отделен кабинет… Чувала съм, че в ресторацията „Златният Феникс” те са
оборудвани с разгъващи се дивани и се отличават с прекрасна магическа звукоизолация.
Предполагам, че вие често идвате тук, така ли е?
Намекът беше повече от оскърбителен. А аз веднага се изчервих и се опитах просто
мълчаливо да преглътна инсинуацията, но лорд Тьер не си замълча:
— Майко! — гласът му беше много зъл. — Тук сме за първи път! И то изключително
поради това, че ти не пожела да отложиш семейния обяд. И аз горещо бих те помолил да
се въздържиш за в бъдеще от подобни предположения.
В този момент вратата се отвори. Доплува гостоприемният полугном Олитерри и
радостно възкликна:
— Лорд Тьер, радвам се отново да видя вас и вашата очарователна годеница в
„Златният феникс”!
На мен ми прилоша. Лицето на магистъра беше трудно за описване.
Затова пък лейди Тьер невинно подхвърли:
— За първи път, казваш?
Аз без думи се обърнах и отидох да си мия ръцете. Отделните кабинети имаха и
отделни напълно оборудвани тоалетни стаи, и затова, сваляйки ръкавиците си, аз дълго
държах ръцете си под течащата вода и тъжно гледах красивия пръстен с черен диамант.
Изобщо не ми се искаше да излизам, нека си мислят, че ме е хванал пристъп на остро
разстройство.
Спирайки водата, започнах да си бърша ръцете и забелязах, че няколко капки са
пръснали върху огледалото. Опитах се внимателно да ги изтрия, когато рамката изведнъж
леко се отмести и аз отчетливо чух:
— Аз не те разбирам, Риан! Да се ожениш за „това”? няма нито маниери, нито
възпитание, облича се като… Аз просто нямам думи! — възмущаваше се лейди Тьер.
— Чудесно, тогава просто помълчи — изръмжа лорд-директорът.
Какво интересно огледало! И аз изведнъж се запитах, колко ли още такива „интересни”
слухови прозорчета има в тези звукоизолирани отделни кабинети на ресторацията
„Златният феникс”?
Междувременно, лейди Тьер нямаше намерение да отстъпва и аз чух:
— Аз не мога да те позная, Риан! Най-видният ерген на империята и… някаква девица
от простолюдието?! — дамата просто се давеше от възмущение.
— Още едно оскърбление по адрес на годеницата ми и ще ти се наложи да обядваш
сама, майко! — с леден тон обеща магистърът.
В кабинета нещо падна. След това се чу горестен стон и после още по-тъжното:
— Не разбирам, Риан… просто не мога да разбера… защо тя, сине? Кронпринцесата,
двете принцеси на тъмноелфийското кралство, даже светлите елфийки… Бездна, та ти би
могъл да избереш която и да било от принцесите на горните или долните държави! Която и
да е, Риан! Добре, да вървят в Бездната принцесите, и сега в теб са влюбени всички
придворни дами на Тъмната империя, а ти… Просто някаква си адептка?! Аз дори не бих
могла да кажа, че е красавица!
И много спокойният глас на лорд-директора:
— Аз през живота си не съм виждал никоя по-прекрасна от Дея. От момента, в който
забелязах крехката и фигурка, слизаща по стълбите на живата стълба към общата зала на
Академията на проклятията, аз виждах само нея. Нея гледах, когато Ллирус Енер ме
представяше на всички адепти и на преподавателския състав, като нов директор. Аз даже
не слушах — гледах изящното момиче, забележимо уморено, стеснително и такова…
слабичко и не можех да откъсна очи. Честно казано, до този момент, аз имах намерението
само да изпълня личната молба на императора и да приключа с академията, но когато
стоях там, си дадох сметка, че ще направя всичко възможно, адептите да получат нещо
повече от работа като канцеларски плъхове до края на дните си.
— О, да, императорът ми съобщи в какъв „възторг” е от твоите служебни
инициативи! — ехидно отбеляза лейди Тьер. — Жалко, че братовчед ми не е наясно с
причините за този толкова отговорен подход към работата.
— Аз изпълних неговата лична молба! — Риан почти извика. — Направих всичко, което
се изискваше!
Но и дамата не се сдържа:
— От теб се изискваше след като приключиш със задачата, да се върнеш в двореца! А
ти остана да ръководиш някаква забравена от Бездната академия!
В отговор — тишина, но лейди Тьер изведнъж зададе неочакван въпрос:
— Добре, аз всичко разбирам, ти си възжелал това момиче. И какъв е проблемът, Риан?
Тя е адептка, ти — ръководител на академията, би била достатъчна една проста заповед!
— Прекрати! — изръмжа лорд-директорът.
— Да прекратя?! — язвително се осведоми дамата. — Аз те уча как стават нещата в
живота, сине. Не си ти първият, няма и да си последният, на когото му е харесала някоя
адептка. В този случай, зрелите мъже постъпват много просто: достатъчно е да я извикат в
своя кабинет и да и предложат в принудително-заповеден ред, да посети спалнята им. И
ако девойката е умна, тя се съгласява веднага, а ако е глупава или недосетлива,
утвърдените директори на учебни заведения и съобщават за възможно изключване и
произнасят нещо от рода на: ”Надявам се, разбирате, че и при най-голямо желание от моя
страна, няма възможност да ви оставя в потока, адептка!”
И нещо като че ли се скъса в гърдите ми…
Защото той ми беше казал именно тези думи!
И аз изведнъж ясно си дадох сметка, за какво лорд-директорът ме беше извикал в
кабинета си онзи ден, когато го бях прокълнала толкова лекомислено. И фразата на лейди
Тьер…
А аз все се чудех, защо останалите за отстраняването ги уведомяваха писмено, а мен ме
бяха извикали лично…
Това, което стана по-нататък, бих могла да го охарактеризирам единствено с: „Писна
ми!”.
Изхлузвайки пръстена от ръката си, аз стремително влязох в отделния кабинет. Риан
стоеше до прозореца, лейди Тьер седеше на едно от креслата и двамата подчертано не се
гледаха. Явно лорд и лейди Тьер очакваха, кога прислугата ще приключи със сервирането
на масата, за да продължат изключително съдържателната си беседа.
Аз не чаках, докато свидетелите ни напуснат.
Лавирайки между сервитьорите, заобиколих масата, приближих се към лорд-директора,
взех ръката му, мълчаливо вложих в дланта му пръстена, и докато лицето му се
вкаменяваше, тихо казах:
— Вие забранихте да ви моля да си вземете пръстена обратно. Аз и не ви моля. Връщам
ви го сама. И можете да правите с мен каквото ви хрумне, лорд-директор. Можете да ме
разкъсате от ярост. Можете да ме извикате във вашия кабинет… повторно. И да повторите
тези паметни думи, които вече веднъж произнесохте! Можете и да ме изключите, сега вече
ми е все едно. И да… — аз тежко преглътнах, — извинете се от мое име пред майка ви, но
семейните обеди явно не са за мен.
Обърнах се и си тръгнах, игнорирайки факта, че когато си махнах ръката, пръстенът
падна от разтворената длан на вцепенения лорд Тьер и се търкулна по пода…
Вървейки по широкия коридор на ресторацията „Златният феникс”, аз откровено се
страхувах, че ей сега след мен ще се хвърли магистърът и… ще ме убие от яд, но изобщо
не очаквах отзад да се чуе:
— Черен? Той е черен? Защо не ми го каза?! — и вопъл, три пъти по-силен: — Дея!!!
Хубаво е, че във всички ресторации устройството на коридорите е горе-долу еднакво.
Аз завих по служебния почти веднага, след като чух вика. Нямах никакво намерение да се
връщам и да изяснявам какво пак искат от мен, и ми беше даже безразлично, че отвън все
пак беше започнала виелицата, а палтото и шалът ми бяха останали в кантората, а
ръкавиците — в тоалетната стая. Случва се понякога така, че всичко вече ти е абсолютно
безразлично…