Урок втори: Не се забърквай в съмнителни разследвания.

Глава 10

Четирите останали дни занятия преминаха без лорд-директорът да се появи.
Отсъствието му беше забелязано не само от мен, всички в академията знаеха, че
началството го няма и се държаха някак по-свободно. По-шумно стана в коридорите, а и
на лекциите адептите вече не седяха безмълвно — сега никой не се боеше от страшните
думи: „Отивайте при директора”. А преди действително се опасяваха от това — лорд Тьер
не наказваше с трудова повинност, не, всичко беше по-жестоко и по-прозаично — от
петдесет до сто лицеви опори. В крайна сметка, провинилите се стенеха от мускулна
треска, скърцаха със зъби и се стараеха никога повече да не им се налага да идат в кабинета
на директора. Най-зле бяха тези, които не бяха в състояние да изпълнят наказанието —
всяка сутрин трябваше да стават един час по-рано и да тренират с лорд Доур, който
курираше мъжката част от академията.
Затова пък, колко се различаваха сегашните адепти от онези, предишните. Сега всички
ходеха в красива строга униформа, уверени и с изпъчени гърди, в очите им — блясъка на
жаждата за знания, в движенията — ловкост и сила и нямаше повече потиснатост от
неясното бъдеще. Напротив, всички правеха планове, мислеха за избор на специализация и
най-удивителното — библиотеката винаги беше препълнена. И как той беше успял да
постигне това? Аз не разбирах как, но лорд Тьер беше успял да пробуди жаждата за знания
у всички.
Но, честно казано, понякога това не беше толкова добре.
— Нито една христоматия по Смъртоносни проклятия?! — едновременно
възкликнахме ние с Янка.
Нашият стар библиотекар, гоблинът Норро разпери кривите си ръце и се опита да
обясни:
— То преди, пети и шести том ги взимаха само тези от четвърти курс, и то в
навечерието на сесията, а сега и първи курс ги търсят. А аз, какво? Литературата не е
забранена, това не е справочника по проклятията от осма степен и нагоре. Давам ги,
разбира се.
— Ама трябва да има някакъв ред в даването на книги! — възмути се отново
Тимянна. — Първо на четъртокурсниците, а после вече на всички останали желаещи. И как
сега да си пишем реферата?! А трябва утре сутринта да го предадем, защото иначе Тесме
няма да ни пусне ваканция, Смъртоносните проклятия са един от профилиращите
предмети още в четвърти курс!
Гоблинът отново само разпери ръце, а отзад вече роптаеха недоволните адепти, които
чакаха реда си, за да получат достъп до знанията. Не, ние имахме избор, можеше да
отидем в общата зала и да вземем Голямата енциклопедия по проклятията от триста
четиридесет и четири тома, при това всеки от тях от по две хиляди страници и да търсим
информация по азбучен ред. Но това щяха да са поне десет часа работа! А днес ни чакаше
и Юрао.
— Поработете в общата зала — библиотекарят пак направи номера с ръцете — нищо не
мога да направя.
Отзад вече се възмутиха:
— Вие още дълго ли ще умувате?! ГЕП да ви е на помощ, хайде, разкарайте се!
Наложи се да си тръгнем с мисълта, че наистина само Голямата енциклопедия по
проклятията ни остава като вариант. Трябваше да се оттътрим в общата зала, тъжно да се
ровим по стелажите. Лошото беше, че нужната литература никъде, освен в нашата
библиотека не можеше да се намери — „експерт по проклятията” е много тясна
специализация.
Затова пък, в моята глава проблесна една здрава мисъл:
— Я ми дай твоята тема.
Яна ми протегна листчето.
Както и в моето, там беше написано проклятие седма степен с отсрочено действие,
различни бяха само наименованията. И аз реших:
— Ще направим така — ти отиваш при Юрао, казваш, че аз съм заета, и може би ще
отида довечера, а аз ще препиша и за теб цялата информация. Става ли?
В това, че Яна ще се съгласи, аз не се съмнявах, само че досега моята съседка не беше
проявявала такава съвестност, а сега започна:
— Дея, ама как така, ти? Аз не мога така…
— Довери ми се — заявих аз, — довечера ще има информация. Тичай.
Яна излетя, почти подскачайки, защото сега, когато мен нямаше да ме има, дроу цялото
си време щеше да посвети на нея, а какво друго му трябва на едно влюбено момиче.
А аз спокойно се запътих към своята тая, застанах по средата на гостната и направих
това, на което едва ли биха се решили другите адепти:
— Дара… Да-ара-а, хайде да се появиш, а?
Въздухът пред мен затрептя, възроденият дух на смъртта застана пред мен с хитра
усмивка на устните и разреши:
— Казвай!
Моля те — покорно… помолих аз. — Дара, миличка, много ми трябва тази същата
книга на магистър Тесме. Днес задължително трябва да напиша реферата, иначе цялата
ваканция ще трябва да седя в академията и да зубря за изпита, защото без реферат, няма да
ми го признаят предварително.
Духът на смъртта само се усмихна по-широко и изчезна. Аз вече се бях израдвала, но
Дара се върна бързо, тъжно разпери ръце — те днес всички ли така ще правят? — и ме
обезкуражи:
— Не мога, Тесме седи и пише нещо в книгата.
Аз извих, даже котето от воя ми се събуди.
— Мога да попитам господаря — предложи Дара, — може той нещо да подскаже.
Аз с надежда я погледнах и духът на смъртта изчезна. Чаках я дълго, вече цялата гостна
бях изтъпкала нашир и надлъж и тогава…
Изви се адски пламък.
Аз едва не подскочих от радост в надеждата, че ще видя Риан, но уви!
— Побързай — каза появилата се Дара, — ще имаме само половин час в
императорската библиотека.
— А … магистърът?
— Зает е — Дара съчувствено ме погледна, — много е зает… и на него самия много му
липсваш.
Кимнах, сграбчих тетрадката и пристъпих в огъня.
Отново дълъг преход и огънят започна осезаемо да пари, но всичко свърши преди да се
стигне до изгаряния.
Когато пламъците стихнаха, аз се намерих стояща посред огромен град… където
жителите бяха книги! Защото тук имаше много, ужасно много книги! На огромните
стелажи, губещи се във маранята под тавана, на дългите улици между стелажите, на които
не се виждаше нито началото, нито краят!
— Императорската библиотека е най-голямата в страната. Всички някога написани
книги са тук. На теб какво ти трябва? — поинтересува се Дара.
— Шести том на христоматията по Смъртоносни проклятия — отговорих аз, все още
оглеждайки се поразена.
Невероятно място!
— Така, тук някъде трябва да има дух-хранител, сега ще го намеря, ще го накарам да ни
помогне да открием книгата. Ако искаш, можеш да разгледаш. Между другото,
проклятията май са на двеста и четиридесети ред — Дара излетя и провери означението. —
Да, точно така, господарят съвсем точно ни е пренесъл. Сега можеш да вървиш напред,
точно ще стигнеш, докато аз отида да изловя духа.
И Дара се изпари.
Бавно вървях между редовете, от време на време докосвайки кориците. Тук те
обхващаше някакво странно чувство на благоговение и аз с възторг разглеждах черните,
червените и с цвят на дъбова кора корици на книгите. Тук имаше издания в различни
форми и размери — от много тънички, до фолианти с дебелината на ствол на дръвче.
Живи магически книги, книги, написани на кожа, книги от дърво, глинени, хартиени, да,
всички видове книги, които можеха да съществуват на света…
И аз вървях по това царство на знанията, неспособна да повярвам изобщо, че
действително се намирам тук!
Внезапно отпред нещо падна, и аз чух, как споменаха вонящия гоблин. Някак ми беше
странно да осъзная, че аз тук не съм сама, но уви, отпред, близо до рафтовете стоеше
висок тъмен лорд, облечен по придворна мода, само дето ярката златна обица не и
съответстваше напълно. Или съответстваше, та нали ако Риан не носи такова нещо, това не
означава, че и другите не трябва да носят.
— Мършав вонящ гоблин — повторно изруга лордът, — къде е тя?!
На мен изведнъж ми стана неудобно, имах усещането, че подслушвам, и реших да
известя за присъствието си, смутено издавайки нещо като „кхм”.
Ефектът беше като от взривил се фаербол!
Тъмният подскочи, отблъсна се от стелажа и неясно от къде извади веднага два огнени
меча. Аз от уплаха извиках.
След това се проточи пауза, в която той с учудване ме гледаше, а аз в ужас — него. Аз
отстъпвах бавно назад, замисляйки се дали да не се втурна да бягам. Но в този момент,
лордът съобрази, че нищо не заплашва живота му, демонстративно се изплю от яд и
прибра оръжията. След това попита:
— Коя си изобщо ти и какво в императорската библиотека въобще търси чистокръвна
човечка?
— Тъмни дни и на вас — промълвих аз.
Лордът престана да се ядосва, наклони глава на една страна и се зае да ме разглежда с
интерес. Моят поглед уплашено забяга по обкръжаващия ни интериор, и — невероятно! —
аз забелязах светло-сивите корици на христоматиите на седмия рафт сред други издания.
Това със сигурност беше целият сборник по Смъртоносни проклятия и моят търсен шести
том беше там. Навярно, радостта от това, че го бях намерила се отрази на лицето ми, тъй
като тъмният лорд се огледа, проследи посоката но погледа ми, не намери нищо интересно
за себе си и досадено попита:
— Какво има там?
— Това, което търсех — искрено отговорих аз. — Аз сега ще я взема и тихичко ще си
тръгна, за да не ви преча повече.
Непознатият измърмори нещо, измери ме с поглед, след това още веднъж погледна към
рафта, до който (и аз едва сега разбрах това) аз не можех до стигна по никакъв начин, а
след това попита:
— Умееш ли да летиш?
— Не — бях принудена да си призная.
Но аз си имах Дара и трябваше само да я изчакам да се появи, само че, не ми се щеше
да я викам пред непознатия.
— Да ти помогна ли? — неочаквано предложи лордът.
— Бих ви била много признателна — с труд изговорих аз, защото вежливостта го
изискваше, а в това, че наистина ще ми помогне, не ми се вярваше изобщо.
Не принадлежеше този непознат към категорията на хората, които можеха просто ей
така да помогнат на някого. Уж красиво, но хищно лице, пронизващ неприятен поглед,
презрително подхилване, а не усмивка, като че ли мускулесто тяло, но всъщност, в него не
се чувстваше тази сила, която я имаше в лорд-директора, по-скоро напротив… някакво
порочна слабост.
— Нещо не виждам благодарност — изведнъж произнесе тъмният лорд.
— За сега, няма за какво да съм благодарна — отговорих аз, мислейки си, че все пак,
ще е най-добре да си тръгна, той изобщо не ми харесваше.
Само че се оказа, че неговите планове са други — лордът стремително се приближи
към мен, наведе леко глава, разглеждайки адептката, която не му достигаше и до рамото,
при това далеч не достигаше и взискателно попита:
— Коя си ти? Какво правиш тук? Това е закрита библиотека и появяването тук без
височайше разрешение е забранено! Как изобщо си попаднала тук?!
В този момент до съзнанието ми достигна едно странно нещо — този тъмен лорд се
намираше не някъде другаде, а именно до стелажа, където се пазеха книгите по
Смъртоносни проклятия! Какво правеше тук лорд, който явно беше излязъл от
студентските години?!
И аз започнах да разбирам, защо беше толкова „радостен” да ме види!
— На мен просто ми беше нужна една книга — да говоря с отметната назад глава ми
беше трудно, но при създалите се обстоятелства, не можех да не следя с поглед опасния
тъмен лорд. — Трябва да напиша реферат до утре… Нищо лошо не върша.
Странният непознат отново се наведе над мен и изсъска:
— Ти, човечке, си искала да откраднеш книга от императорската библиотека!
— Защо ми е да я крада? — резонно попитах аз. — В библиотеката на академията има
поне дванайсет броя от тях, просто сега всички са заети. А на мен ми трябва просто да
взема христоматията и да препиша нужната информация и това е! Даже тетрадка съм си
взела!
Той моментално се изправи. Завъртя се на място, приближи се към стелажа, извади
същия тоз шести том на христоматията, продемонстрира ми го и попита:
— Тази ли?
— Д-да — бях принудена да призная аз.
— Отлично! — лордът дойде отново плътно до мен, но вместо да ми даде
необходимата христоматия, произнесе: — Хайде да вървим да преписваш…
И аз успях само да изпискам: „Дара” и нас двамата ни обхвана златен пламък.
— Защо така се изплаши? — подигравателният смях, последвал въпроса, ме накара все
пак да отворя очи. — Чувствай се като у дома си.
Не можеше да не разбира, че такова нещо аз у дома едва ли имам. Никой не може да
има. Просто, толкова много злато — това вече не е обзавеждане, това е съкровищница.
— Какво не е наред — ехидно се поинтересуваха.
Само „какво” ли? Аз, притиснала тетрадката към гърди, объркано разглеждах
огромната… спалня. И при това, много странна спалня. Мен и така фактът, че това беше
спалня, не ми харесваше. Въпреки, че на фона на спалните принадлежности, черния таван,
червения под и златните стени, изключително развратните картини даже се губеха.
— Харесва ли ти? — благоволиха да ме попитат.
— Не! — казах напълно искрено.
— Вие даже не оценихте живописта — продължаваше да иронизира лордът.
— А какво има за оценяване? — погледът ми се плъзна по една от епичните картини,
където на една прекрасна елфийка се падаше цяло войнство готови за… сражение
тролове. — Това е пошло и … гадно.
В отговор на моите думи, тъмният лорд се разсмя. И може би, си заслужаваше да си
сдържа, но уви!
— Аз разбирам, че на вас ви харесва да смущавате с този интериор непознатите
момичета, но съм принудена да прекъсна вашата веселба и да ви помоля да ме върнете
обратно.
Той престана да се смее и сега червеникавите очи отново втренчено ме гледаха.
Следващите думи се оказаха напълно изненадващи:
— Разпусни си косата. Тя е с много рядък оттенък. Севернячка ли си?
— От най-северната част на Приграничието — глухо отговорих аз, мислейки си само
дали Дара ще може да ме чуе оттук или не.
Само че тъмният лорд разсъждаваше за някакви свои неща.:
— Красива коса, необичайно съчетание със светла, бяло-розова кожа. Ако добавим
малко грим, твоите кафяви очи ще заблестят, придавайки на лицето магическо очарование.
И тогава, на пръв поглед обикновеното момиче, ще стане ослепително прекрасно…
Погледът ми се замята в търсене на вратата, но последва нов въпрос.
— Та значи, тази картина с елфийката не ти хареса?
Намръщено поглеждайки изображението, се троснах:
— На нея е изобразено отчаянието на жертвата, която разбира, че няма спасение и я
чака участ по-лоша от смъртта.
Лордът престана да се усмихва. Престана даже подигравателно да гледа и да криви
устни в насмешка. Той ме заобиколи, стремително се приближи към леглото, започна
втренчено да разглежда картината… в следващия миг вдигна ръка, от дланта му изригна
ослепителен златен пламък…
От картината остана почерняло петно на стената.
— Престарах се — тъжно забеляза тъмният.
Аз пък внимателно започнах да отстъпвам към вратата, която забелязах сега, когато
лордът вече не закриваше обзора.
— Да — продължи непознатият, — да се махаме от тук, мирише на изгоряло.
Той се обърна, настигна ме, хвана ме за ръката и ме повлече към вратата. Именно ме
повлече, защото аз не можех да вървя толкова бързо и дължината на крачките ни явно не
съответстваше, и…
В другата стая беше още по-зле! Тук не просто висяха картини, не, сцените с интересни
действия украсяваха направо самите стени. Различията в расите, позите и количеството
партньори просто поразяваше въображението.
— Бездна — прошепнах аз, — за няколко секунди за „това” разбрах повече, отколкото
през целия си живот…
— А? — отзова се стопанинът на това помещение. — Сега.
Той ме пусна, приближи се до стената, натисна нещо и тъмно-червена, избродирана със
злато драперия, падайки някъде отгоре, закри стените.
— Така по-добре ли е? — поинтересува се непознатият.
— М-много по-добре — аз стремително се обърнах към огромния прозорец.
И разбрах нещо невероятно — ние се намирахме в двореца! И аз стоях в ужас и
разбирах, че обикновен тъмен лорд не може да има покои в двореца, пък и то в най-
високата му част и се замислих какво да правя…
— Сядай — лордът се приближи, посочи овалната обедна маса. — Преписвай, каквото
ти трябва.
Шестият том на христоматията полетя върху масата, явно обозначавайки мястото,
където си полагаше да седна.
— Извинете — притиснах тетрадката с утроена сила, — я дайте да го зарежа аз този
реферат, а по-добре да си се явя на изпита… няма страшно, може и лятото да се прибера в
къщи.
Но на мен взеха, че ми заповядаха:
— Сядай и пиши! — а след това се започна със заплахите: — Иначе, ще се върнем в
спалнята.
Много послушната адептка от четвърти курс се приближи към масата. Вежливо ми
издърпаха стола, а след като седнах, грижливо го преместиха навътре, а след това даже
попитаха:
— Чай? Сок? Вино? Плодово вино? По мой избор?
— Чай — избрах аз най-малкото зло.
— Ще бъде изпълнено, о, прекрасна непозната.
След което, явно членът на императорското семейство ме остави сама. Стана ясно,
обаче, че не се беше отдалечил много — през незатворената врата до мен стигна:
— Плодов чай, десерт и плодове, за двама души. Донесете ги веднага. И… Айерт, как
така при нас в двореца са се завъдили адептки?
Отговори му глух глас като от отвъдното, явно на възроден дух:
— Не зная, господарю. За първи път чувам за нещо такова.
— Странно, но ще го изясня.
Когато лорд Неизвестно Кой се върна, аз продължавах да гледам затворения том на
христоматията, в ужас планирайки какво да правя сега.
— Да ти помогна ли? — той дойде до масата, седна отсреща и взе книгата. — Какво
трябва да намериш?
— Проклятие от седма степен с отсрочено действие „Гниеща кръв” — прочетох аз от
листчето.
Тъмният лорд отвори съдържанието, прелисти, явно го намери и произнесе:
— Мога да продиктувам. Ще записваш ли?
От мен се откъсна някакъв нервен смях, след което честно отговорих:
— Вие можете да продиктувате, но това би била невероятна глупост от ваша страна.
Това са проклятия, лорд…
— Дарг, просто Дарг.
„Просто Дарг”? Странно, но у този тъмен и така имаше много странности.
— Лорд Дарг, вие…
— Просто „Дарг” и на „ти” — невъзмутимо, но с натъртване ме поправи той. Аз нямах
никакво желание да се обръщам към него така и реших просто да променя фразата:
— Произнасянето на проклятия влияе и на този, който ги произнася. И затова ние
винаги минаваме изпитите писмено. Необходимо е да имаш изключително силна аура, за да
произнасяш на глас проклятия от шеста до девета степен, тези, които стигат до най-
високата, изобщо не се препоръчва да бъдат произнасяни.
Червеникавите очи, леко присвити ме гледаха втренчено, но след това Дарг попита:
— Тоест, произнеслият проклятието без необходима защита, също може да пострада?
И аз трябваше да му обясня азбучната истина:
— Проклинащият си нанася вреда с проклятието, дори да има съответната защита. Това
е проклятие — то изисква не толкова магия, колкото енергия, а отдавайки енергия,
проклинащият взима част от проклятието върху себе си. Даже тези, които произнасят
обикновеното и разпространено: „Да пукнеш дано” или „Бял ден да не видиш” или нещо
подобно, не живеят щастливо и благополучно. Такива хора постоянно се сблъскват с най-
различни проблеми, най-често страда здравето и това са само дребни битови проклятия от
първа степен. Какво остава за проклятията от висша категория!
Лицето на тъмния лорд стана замислено и последва нов въпрос:
— Тоест, разплата има винаги?
— Разбира се! — аз дори не се усмихнах. — И това се знае. Проклятията не се
използват много често именно заради рикошета, затова и проклятийниците са толкова
малко.
— Учиш в Академията на проклятията? — досети се лордът.
— Четвърти курс — не отрекох аз.
— Забавно — той се усмихна криво, — колко навреме те срещнах…
Аз се досещах какво има предвид — мястото на което го срещнах, пред стелажите с
книги по Смъртоносни проклятия не оставяше съмнение, какво именно е искал да намери
там лордът.
— Пиши — протегнаха ми отворения на нужната страница учебник, — не се разсейвай.
И аз започнах да пиша, разбирайки, че и на него му трябва време, за да си помисли.
Аз работех бързо, съкращавайки и записвайки схематично, както ни беше учил Тесме
на лекциите. След това, вече в общежитието, щях да препиша всичко и да го оформя както
трябва. Така че с проклятието „Гнила кръв” свърших за около десет минути и посягайки
към учебника, неволно погледнах към лорда.
Това, че аз потреперих с цялото си тяло, не можеше да не се забележи, но виждайки
подобен поглед, всеки би потреперил.
— Не се бой — очите му започнаха бавно да си връщат нормалната форма. — аз
просто гледам.
— Не трябва да ме гледате така — отговорих аз, осъзнавайки, че тези змийско-вълчи
очи нощем със сигурност ще ми се присънват. — На мен сърцето ми е обикновено,
човешко, може и да не издържи.
— Ясно — меко, с извиняващи се интонации, произнесе той.
Когато се захванах с преписването на информацията по „Кожна теч” за Янка, ръцете ми
трепереха. Внезапно, голяма, покрита с пръстени ръка покри дясната ми длан и той
прошепна:
— Не исках да те изплаша, прости.
— Да, всичко… е наред — аз внимателно си издърпах ръката, без да вдигам повече очи
към лорда.
Затова по-скоро почувствах, отколкото видях, как той стана, заобиколи масата и седна
до мен. След това ръката му бавно се премести на облегалката на стола ми, пръстите му
докоснаха косата ми. Аз така и застинах. Тъмният лорд все така бавно прокара длан по
плитката ми по дължината на гърба и свали ремъчето, придържащо косата.
— Слушайте! — аз подскочих от мястото си и се отдалечих от масата. — Не ви ли се
струва, че това вече е прекалено?
Върху лицето му се изписа странна усмивка и той отговори:
— Не — и после заповяда: — Разпусни си косата.
— Знаете ли какво! — аз се приближих към масата, събрах си листовете и молива, взех
си тетрадката, затворих я и съобщих: — Всичко най-тъмно!
И гордо се отправих към все още открехнатата врата.
Вратата се хлопна пред носа ми. Ключът, който беше в ключалката се превъртя три
пъти и … изчезна.
Проклятието за остро разстройство просто висеше на края на езика ми и напъваше да
бъде произнесено. Но аз все още се сдържах, тъй като трябваше да си изясня един факт.
Обръщайки се, аз се върнах към масата, до която продължаваше да седи очакващият с
интерес моята реакция на случващото се лорд и сухо се поинтересувах:
— Вие разбирате, че да постъпвате така с адептка на Академията на проклятията не е
много разумно, нали?!
— Ще ме прокълнеш ли? — весело се поинтересува той-
— Да, и още как! — аз бях възмутена от случващото се. — Знаете ли, в запаса си имам
достатъчно неприятни проклятия!
В отговор — крива усмивка и спокоен въпрос:
— Ти знаеш ли кой съм аз?
Премълчах.
— И дори не се досещаш?
Продължих да мълча.
— Пред теб е наследният принц на империята, мила адептке — милостиво ме
просветиха. — И би било изключително неразумно от твоя страна, да използваш каквото и
да било проклятие срещу мен.
Все още си мълчех, мислейки за това, че ако вчера можех да зная за днешната ситуация,
бих прибавила нещо доста тежко към обгорелия бут.
Междувременно негово височество продължи:
— Така че, ти сега ще седнеш, ще си допишеш реферата… Харесва ми да гледам това
съсредоточено изражение на муцунката ти. След това ни чакат чай и десерт, а след това,
ще прекараш ваканцията си тук. С мен. Всичко ли е ясно?
Щеше да бъде глупаво де продължавам да мълча и аз отговорих:
— Не!
Насмешливата усмивка стана малко по-широка и аз чух спокойното:
— На мен не ми отказват, очарователна адептке, на мен ми се подчиняват… винаги!
Ох, как не ми харесваше тази ситуация и изобщо…
— Ще ми се наложи да наруша тази ваша традиция — едва сдържайки яда си, казах
аз, — тъй като съм сгодена и имам пълното право да ви откажа!
Въпреки очакванията, наследникът на империята не престана все така да се усмихва
подигравателно, при това, явно се подиграваше на мен.
И забавлявайки се, Дарг произнесе:
— Кажи ми името му. С удоволствие ще те направя вдовица още преди
бракосъчетанието.
Интересно, а може би? Не… ами ако?! Та той е бъдещият император…
Навярно нещо се беше изменило на лицето ми, защото принцът престана да се усмихва.
Стремително стана, приближи се и каза:
— Ето, сега вече можеш.
— Какво мога? — ужасена попитах аз.
— Да припадаш, сега ще те хвана.
С абсолютно изумление погледнах наследника на империята. Той поясни:
— Ти цялата пребледня.
И изведнъж се чу грохот. След това вик, звън на метал… съскане на магия и звук от
взрив… и още веднъж, този път по-близо… отново викове! Нечий вопъл: „Не можете да
влезете!”, мигновено сменен от хриптене…
В следващия миг заключената врата беше обхваната от ревящ ален пламък и
практически веднага се посипа на пода във вид на черна пепел. А в облака дим и искри се
показа внушителната фигура на лорд-директора… С почерняло от ярост лице, черни
издути вени около очите и гневно, почти зверски озъбен…
Аз се хвърлих към него! И не от страх или от радост, че са ме спасили. Той просто
много ми беше липсвал и даже причината за появата му ми се стори несъществена — най-
важното беше, че е тук.
Риан ме подхвана, силно ме прегърна и чух тих полушепот — полу-стон в косите си:
„Дея”.
Ето така разбираш, че всичко останало не е важно… за теб, а за лорд Тьер — още как.
— Изплаши ли се! Той не те ли обиди? Ти…
— Всичко е наред — аз се притиснах с буза към кадифената му туника, чух как силно
бие сърцето на магистър Тьер и повторих: — Всичко е повече от наред.
— Дея — Риан внимателно ме погали по косата, след това меко се отдръпна и ме
заобиколи.
Когато магистърът влезе в покоите на наследния принц, първото което погледна бяха
стените. Рязко издиша, виждайки, че са задрапирани и произнесе:
— На вас — той с такъв унизителен то каза това „вас” — безкрайно ви провървя, че
годеницата ми не е видяла тези драсканици, които са за вас толкова любима част от декора
на покоите!
Тъй като аз стоях зад Риан, то видях изумено-удивения поглед, който ми метна Дарг.
Но си замълчах, но не заради принца, просто не исках Риан да се ядосва. И изобщо, най-
малко от всичко, бих искала заради мен той да си има неприятности. Припряно взех
тетрадката си, приближих се до лорд Тьер и тихо казах:
— Всичко е наред, наистина. Ще тръгваме ли?
Но Риан стоеше и втренчено фиксираше кронпринца, а на лицето му отново се издуваха
черните вени. Обръщайки се, аз също се вторачих в Дарг и не разбрах веднага какво е
предизвикало яростта а магистъра. След това видях — в ръката на наследника на
империята се намираше ремъчето, което допреди малко стягаше косата ми. И Дарг нямаш
намерение да го крие, нито да скрива от лорд Тьер факта, че той го е свалил от косата ми.
— Мил сувенир! — кронпринцът поднесе ремъчето към лицето си и вдъхна
миризмата. — И мирише очарователно. Ще си го оставя за спомен…
Изви се адски пламък!
Но преди да ме всмуче прехода, аз видях как Риан се хвърли към кронпринца, даже без
да вади оръжие, докато в ръцете на Дарг огън облиза и двата му меча.
Когато се намерих стояща на мекия килим във вече познатата ми стая, ми се искаше да
завия от отчаяние! От страх, от ужас, от това, че магистърът можеше да пострада. Падна
на пода тетрадката, свлякох се долу и аз, облегната на стъклената стена и в ужас се
вглеждах в блестящия под зимните слънчеви лъчи императорски дворец.
Аз в отчаяние стисках юмруци, чувствайки как ноктите разкъсват кожата, а и в устата
ми отдавна имаше вкус на кръв, защото си бях прехапала устните от страх да не се
разкрещя… и всичко, което можех да чуя, беше грохотът на собственото ми сърце… и
стоновете, промъкващи се през зъбите ми. Ето така разбираш какво е страх, най-ужасния и
разкъсващ страх за близък човек.
Изви се адски пламък. Аз седях все там, до стъклената стена, гледах как гаснат алените
пламъци и със замряло сърце чаках… кога Риан ще се покаже целият… и само да не беше
пострадал!
— Дея? — Риан прекрачи през огъня и с учудване ме погледна. Целият и невредим
магистър тръгна към мен, настъпвайки тетрадката, и съдейки по щракането, счупи молива.
Рязко се наведе, вдигна я… Остатъците от молива паднаха на пода.
— Извинявай — веднага каза лорд-директорът, — не я видях… прости…
И аз се сринах…
— Да гори този молив със син пламък, дано! — закрещях аз. — И тетрадката! И
Смъртоносните проклятия, заедно с реферата! По-добре да се бях копала в ГЕП! По-добре
да не бях си взела изпита предварително и да бях назубрила целия материал от курса! О,
Бездна, каква съм глупачка, можех да помоля Дара да ми намери тази христоматия в
общежитието и просто да я взема от някой адепт за няколко часа… защо се наврях в тази
императорска библиотека?! Аз…
Риан плавно се приближи, седна, обхвана лицето ми с ръце и тихо попита:
— Изплаши ли се?
Аз прекратих истериката и почти веднага прошепнах:
— За теб.
Лорд-директорът е намръщи, след това се замисли, погледна към двореца, към мен,
оцени къде беше паднала тетрадката и като че ли разбра всичко.
— Дея — мен ме стиснаха в обятията, — намерила си за какво да се вълнуваш! Ако
знаех… даже нямаше да се захващам се него. Дея…
А аз, проклинайки от сърце Смъртоносните проклятия и своята глупост, прегърнах
могъщата шия на магистъра и се опитах да се успокоя и да осъзная, че той е тук, цял и жив
и всичко е наред…
Просто пред очите ми стоеше една друга картина от миналото, когато мама до
прозореца виеше от отчаяние и не чуваше никакви наши молби, нито думите на леля. А тя
плачеше, изгубила ум от тревога и ужас, защото вечерта тате беше отишъл на лов… а
около час след това, магически усилен глас извести над селото, че близо до Загреб са
видели загризен. Заради собствената им безопасност, жителите трябваше да си стоят по
домовете. Ето така в дома ни дойде бедата… Офицерите от Нощната стража донесоха тате
в полунощ. Най-малките вече спяха, леля си беше тръгнала, къщата й е до нашата и с мама,
която така и не беше успяла да се успокои и вече само пресипнало хлипаше, бях останала
само аз…
Когато донесоха баща ми, краката му представляваха неравни парчета разтерзано
месо… Лицето, гърдите, раменете — всичко беше покрито с разкъсани дълбоки
драскотини, но именно краката тази твар наистина беше яла. При вида на осакатения татко,
мама изгуби съзнание. Да казвам къде да го носят и да превързвам раните ми се наложи на
мен.
В тази схватка със звяра Нощните стражи бяха загубили собствения си лекар и не
можеха да помогнат на баща ми, те и така го бяха изтръгнали от лапите на загризена и бяха
спрели кръвоизливите, спасявайки му живота. Те бяха направили всичко възможно, но на
тате му трябваше маг. Много силен маг и съответно, много скъп. Ние такива пари нямахме,
но имаше лорда на нашата земя и към него аз затичах по изгрев слънце. И въпреки, че бях
чувала, че лорд Градак е зъл и безразличен към бедите на селяните, той ме прие, успокои
ме и обеща да помогне. Глупава и наивна, аз повярвах на всяка дума. Размазана от скръб и
отчаяние, мама повярва също. Моята добра майка не можеше даже да си помисли, какво
именно подписва без да гледа. А лорд Градак, всъщност беше постъпил много умно,
пристигна веднага с мага и мама… мама беше поставена в ситуация, когато от спасяването
на тате я делеше само един подпис. Тя подписа, така и без да прочете, а и как би могла,
като плачеше непрекъснато, без да намери сили да се успокои.
И баща ми го изцелиха. Лорд Градак беше довел наистина силен маг, на тате дори и
старите травми изчезнаха и той повече не куцаше. Колко бяхме щастливи всички! Това
беше просто празник, невероятно чудо. Мама прегръщаше баща ми и плачеше вече от
радост, неспособна да повярва, че всичко е минало, малките тичаха наоколо, сестричките
увиснаха на шията на татко като зрели сливи, а аз…
Аз изтичах след лорд Градак, за да му кажа най-искрено и пълно с радост „благодаря”.
Лордът кимаше, слушаше обърканата и емоционална реч на тринайсет годишното дете,
изпрати мага, който ни напусна през портал, а след това… аз изведнъж се оказах
притисната към оградата и то така силно, като че ли ми избиха целия въздух от гърдите, а
от очите ми пръснаха сълзи… но аз тогава не е изплаших, изплаших се, когато лорд
Градак, докосвайки бузата ми с противни студени устни прошепна: „Ти ще ми
поблагодариш, Дея, повярвай ми. Ти ще ми благодариш дълго, момиченце. Искрено
съжалявам, че си още много малка и още цяла година ще трябва само да се облизвам… но
времето лети бързо, малката, след една година ти ще получиш шанс да ми благодариш
много често!”
Тогава мен ме целунаха… за първи път.
Аз после дълго повръщах зад къщата, където се бях свряла до хамбара и трих със сняг
устните си почти до кръв. Знаех какво иска от мен нашият лорд на земята, не можех да не
зная — селските деца много рано разбират, че животните не си играят, а правят нещо
друго, от което след това се появяват кутрета, козлета и теленца… Така че аз знаех,
разбирах много ясно и ми прилошаваше от отвращение и от страх… а след това дойде
нашата котка и започна да се гали около мен, да мяука и да ме побутва към къщи. Навярно,
ако не беше тя, аз щях да замръзна на снега…
Тате разбра всичко след няколко дни. Не, ние и така знаехме, че лордът е платил
лечението на тате, а ние в залог сме му оставили къщата, само че баща ми не можеше
изобщо да разбере от къде на къде лордът е проявил такава щедрост. А и не му харесваше,
че аз ходех като попарена, той няколко пъти ме питаше, а аз само си мълчах. Никога няма
да забравя онази вечер — ние вечеряхме, аз държех на ръце и хранех малкия Нека, мама —
най-малката Сира. Тате хапна набързо, след това стана, започна да търси документите,
намери ги и седна до прозореца…
А след това силният и решителен мъж побеля пред очите ни. Него така не го беше
изплашила даже схватката със загризена, защото и ранен беше останал тъмнокос, а страхът
за мен остана като скреж по слепоочията му.
Тате тогава не каза нищо, просто излезе на двора и дълго не влизаше в къщата. Мама
разбра, че нещо не е наред и ме погледна… осъзнаването на нещастието, явно се стовари
отгоре й именно тогава. Не, нямаше скандали, викове, и сълзи нямаше. Ние нахранихме
децата, сложихме всички да спят… след това родителите ми излязоха на двора и там той се
разкрещя. О, Бездна, как й крещеше! Аз седях до печката и чувах всяка дума… За това, че
по-добре да бил издъхнал… по-добре загризенът да го бил изял, по-добре сакат да бил
останал, но само не това… Мама не се оправдаваше, тя се давеше със сълзите си, стараейки
се да не плаче силно, за да не събуди по-малките… А след това тате влезе вътре, видя ме,
свила се на пейката, и направо ме попита: „Ти знаеш ли?” наложи се да му кажа истината.
Не можех да позная лицето на мама след разказа ми, тате отново излезе.
Ето така станах жив труп в дома си. Мама ме молеше за прошка винаги, непрестанно,
постоянно. С думи, докосвания, постъпки. Стараеше се да ме освободи от всякаква работа
по къщата, забраняваше на малките да се закачат с мен и нямаше вече: „Дея, донеси” или
„Дея, направи”, започна: „Искаш ли нещо?”, „Да ти изпека ли любимия сладкиш?”,
„Почини си, слънчице”. Не мога да кажа, че преди много ме натоварваха с работа, просто
аз бях най-голямата в семейството, аз бях помощницата на мама, а станах… Само когато
ме погледнеше, на мама и се пълнеха очите със сълзи, тя се ядеше отвътре, за това, че
беше подписала без да гледа.
А аз? Аз бях най-голямата в семейството и разбирах, какво би станало с всички нас, ако
тате беше загинал. Аз не бих се обидила на родителите, дори и да бяха знаели, че ме дават
в дългово робство, но… тате не ме даде. Отиде до града, обърна се към офицерите от
Дневната стража. За съжаление, даже тяхното посещение при лорд Градак нищо не реши.
Документите се оказаха съставени отлично и почти нямаше вратички в тях. Освен една —
докато се изплащаше редовно една определена сума в годината, лордът нямаше право да
ме вземе в робство за дългове. И тате практически престана да си идва вкъщи — той стана
най-добрият ловец не само в Загреб, но и в целия район. А веднъж, през нощта, когато се
беше върнал за кратка почивка, аз чух как казва на мама: „Аз взех пари назаем от
търговеца на кожи. Сумата е голяма, но платих на лорд Градак за три години. Изплатих ги
в присъствието на офицерите от Дневната стража, защото… той не искаше да взима
парите. На него не парите са му нужни, но аз няма да му дам дъщеря ни, обещавам. Имаме
три години, аз много ще работя, ще можем и децата да устроим и Дея да спасим. Всичко
ще е наред.”
Беше наред, но не съвсем. По нашите места девойките рано се омъжват. На
четиринайсет, вече ходят на гости в дома на бъдещата свекърва през зимата, лятото — на
танци зад селото, а към шестнайсет отиват в семейството на мъжа. Така и моите приятелки
правеха мили очи, влюбваха се, ходеха на срещи, а аз не. Аз си забраних даже да мисля за
това, веднъж и завинаги. Плахите ухажвания на селските момци, оставените до вратата
полски цветя, сватовете, понякога появяващи се на прага ни… аз на всички казвах „не”,
винаги. Мама само крадешком си бършеше сълзите, тате стискаше челюсти, но какво би
могъл да ми каже? Той и така работеше като луд, знаех го.
Времето минаваше, трите години почти свършваха, но веднъж, връщайки се от града,
видях нашата котка. Тя трябваше да си седи у дома, но кай знае как се беше намерила в
Ринас. Аз се хвърлих след нея, претичах през цялата улица и я хванах точно до отделението
на Дневната стража. Взимайки я на ръце, вече исках да си вървя, когато чух донасящото се
от прозореца: „Ето, и вие си тръгвате майстор Небер, а кого ще вземем на ваше място? А
мястото е хубаво, държавно обезпечаване, ведомствено жилище, храна и в дългово
робство за хазартни игри не могат да ви вземат, държавата ще ви покрие, ако има нещо.
Малко са ни проклятийниците, затова”.
И аз видях изход!
Изхода от капана, в който се бях оказала. Тичах до вкъщи, придържайки полата,
котката и стараейки се да не изгубя кошницата с покупките. Какво беше учудването ми,
когато пътя ми прегради конник на черен крилат жребец. Скачайки от коня, без да обръща
внимание на фучащата Царапка, лорд Градак ме хвана за брадичката, накара ме да го
погледна, усмихна се и ми съобщи две неща — че моето време е почти изтекло, първо, и
че този път на тате няма да му стигнат парите — второ.
Мълчешком се съгласих с всички твърдения. Впечатлих се от размера на моите
неприятности, изслушах какво именно ще направят с мен, и как именно.
Издържах всичко. Галех и успокоявах котката, хапех си устните, но слушах мълчаливо.
Негодувайки и ядосвайки се лордът ме заряза, аз се върнах у дома и поговорих с мама. С
мама, не с тате, баща ми не би ме пуснал. Мама отиде до баба ми, взе от нея пари и през
нощта ме изпрати до пощенската кола.
Ето така напуснах родното си село и предишния си живот.
Пристигайки в Ардам заживях при почтената госпожа Нурха, тъщата на същия този
търговец на кожи, от когото някога тате беше взел пари на заем. Аз готвех, чистех дома й
до блясък, изслушвах всички капризи на старата гномка и нощем се готвех за изпитите за
влизане в Академията на проклятията. Същото лято изтече срока, който тате беше откупил
у лорда на земята и хората му отишли да ме търсят и не ме намерили в дома на родителите
ми. Даже баща ми, който знаеше че съм в столицата на Приграничието, и на втория ден се
беше хвърлил да ме търси, не ме беше намерил и се бе върнал у дома. А аз изкарах
изпитите и влязох в академията, а когато хората на лорд Градак в крайна сметка ме
откриха, аз вече бях адептка и не подлежах на отчуждаване като лична собственост.
Наистина, наложи се още един път да изслушам какво именно лордът ще направи с мен,
когато тъпата селянка я изключат от академията, а че ще ме изключат, той не се съмняваше
— аз дори четях с усилие, тъй като в Загреб нямаше училище и ми се наложи сама да уча
азбуката. Но аз пак изслушах всичко мълчешком, защото за разлика от него знаех, че ще
направя всичко, което е по силите ми и даже повече, но няма да се върна у дома изключена
от академията.
И аз наистина успях да се справя. Когато ми предоставиха стая в общежитието, се
махнах от госпожа Нурх и започнах да търся работа, защото почтената гномка считаше, че
плаща за работата ми в къщата й с възможността да спя под покрива й, а на мен ми бяха
нужни пари за учебници, тетрадки, дрехи и подкуп за преподавателите. Уви, до идването
на директор Тьер, подкупите бяха в реда на нещата…
— Дея — Риан внимателно ме погали по гърба, откъсвайки ме от неприятните спомени.
— Интересно — прошепнах аз, — а ти сам осъзнаваш ли колко много даде на адептите
от академията?
— Ти за какво говориш? — не разбра магистърът.
— За какво? — аз се отдръпнах от него, седнах на килима, избърсах си сълзите и
признах: — Заради теб днес не успях да намеря свободна христоматия.
Изумлението на лицето му беше трудно за описване.
— В академията липсват учебници? — уточни лорд-директорът.
Аз се усмихнах и казах истината:
— В академията липсваше ти.
Риан се усмихна, въпреки, че явно ме гледаше и си мислеше, че не ми достига логика в
построяването на изказванията, но нищо не каза, а просто произнесе:
— Сега аз липсвам на много важни преговори но… ще почакат.
Той стана, протегна ми ръка. Поклатих отрицателно глава и помолих:
— Хайде просто да поседим.
— Няма как — изстена той. — Много би ми се искало, но… — наложи се да стана и
тогава Риан попита: — Едно нещо не мога да разбера, как се получи, че се срещнахте? Аз
те пренесох точно в нужния сектор и… — устните на лорд-директора се стиснаха, очите се
присвиха на миг и той сам се досети за всичко: — Даргханаш се намираше при стелажите с
книги по Смъртоносни проклятия?
Аз си спомних момента и добавих:
— Той не можеше да намери нещо там и затова се ядосваше.
Изви се адски пламък.