Урок втори: Не се забърквай в съмнителни разследвания.

Глава 8

Сутрешният Ардам поразяваше с красотата си. Заради разигралата се снощи виелица
всичко беше покрито с бял пухкав сняг — и дърветата, и къщите, и даже стълбовете с
фенерите. Наистина, улиците вече ги бяха разчистили и те си бяха черни, както винаги с
позамръзнали локвички, но все пак беше страхотно. И не много студеното време, и
вятърът, който подухваше в лицето ми и заради който носът ми веднага измръзна, всичко
това ме караше да се усмихвам. И на вятъра, и на зъбатото слънчице, което от време на
време се показваше иззад облаците и мигновено караше всичко наоколо да заискри като
посипано с брилянтен прах.
Вървях по пътя, гледах към витрините през замръзналите, украсени със скреж стъкла,
усмихвах се на редките минувачи и си мислех за това, че след работа може да отскоча до
Тоби. Много ми беше домъчняло за него.
А освен това, мислите ми постоянно се връщаха към лорд-директора…
Но наближавайки нашата кантора, престанах напълно да се разсейвам със странични
неща. На първо място — там беше шумно. На второ — пълно със сняг и кал! И на трето,
там сновяха някакви нехора и от далеч се чуваха заповедите на Юрао. Кажете ми, откъде
намираше толкова сили да идва в кантората рано сутрин след нощната смяна?!
Освен това, винаги се поразявах колко му е хубаво зрението на Юрао, тъй като той и
сега ме съзря от кантората зад силуетите на минувачите и претичващите нехора и извика:
— Дея, стига си се влачила, аз от вчера вечерта те чакам!
Всички, които стояха, ходеха или тичаха, едновременно погледнаха към мен.
Недоволно намръщвайки се, побързах да ида при партньора, планирайки малък работен
скандал.
— Ти — започнах още вървейки — правиш нещо, без да го съгласуваш с мен!
А беше длъжен, ние това още веднага го бяхме уточнили.
Дроу изобщо не се смути от гневния ми тон и над главите на пренасящите всякакви
мебели гоблини се понесе:
— Ти се занимаваше с решаването на лични въпроси в работно време! Така че, когато
трябваше да съгласувам решението си, се оказа, че няма с кого!
Юрао днес беше облечен в тъмно-лилаво, в традиционните дрехи за дроу и беше
целият някакъв такъв, загадъчен. Той дори спореше с мен без особен хъс, явно без да
придава на спора особено значение. И някак именно това ме заинтересува дори повече от
преподреждането на кантората и новите мебели, които, доколкото виждах, бяха дори
доста скъпи.
Едва се приближих към стълбите, Юрао заряза гоблините, слезе при мен, хвана ме за
ръка и мълчешком ме затегли към кантората. Явно беше научил нещо важно. Но в
момента, в който влязох, всички мисли за важни неща престанаха да са важни! Защото за
една-единствена нощ Юрао беше преустроил цялата ни кантора! Тоест, досега ние имахме
голяма приемна и голям наш общ кабинет, а сега, в значително по-малката приемна се
намираха три врати с надписи: „Частен следовател Дея Риате”, „Офицер Юрао Найтес” и
„ДеЮре”.
— Твоят кабинет, моят кабинет и кабинетът за срещи с клиентите — поясни дроу. —
Мен, насмешките на вампира вчера ме подлудиха и изобщо, ние сме длъжни да се грижим
за репутацията си.
Мен ме интересуваше друг въпрос:
— И колко си похарчил?
Юрао мрачно ме изгледа, и след това ме повлече към вратата с надпис „Офицер Юрао
Найтес”. Пред нея забеляза, че все още съм облечена, не бях си свалила връхните дрехи, а и
държах кошничката. Бързо взе всичко, хвърли го на сестричката си — Риая хвана нещата
без да гледа, сложи ги на бюрото и се вглъби отново в четене.
— Поредният любовен роман — издаде я дроу, разкопчавайки палтото ми, — начете се
с такива неща и не иска да се омъжва за нормални нехора — иска най-малкото принц.
— Ох, окажи ми услуга, пукни някъде надалеч, бързо и тихо — отговори Риая.
— Няма да стане, на работа сме — събличайки ме, отговори Юрао.
— По време на работа ти си безсмъртен? — ехидно се поинтересува Риая.
В отговор дроу хвърли палтото към нея. Моето. Ри не успя да се отдръпне, а дроу
добре се беше прицелил и в крайна сметка тя, заедно със стола, полетя към пода.
В този момент се отвори вратата.
Много висока фигура с дълги бели коси величествено влезе в нашата приемна. Сивите,
леко блещукащи в полумрака под качулката очи, се плъзнаха по нас, доста по-внимателно
бяха разгледани надписите по вратите, а след това магистър Еллохар пристъпи към все още
въргалящата се на пода Риая и вежливо се поинтересува:
— Да ви помогна ли?
Там долу престанаха да се въргалят. Главата на Школата за Изкуството на Смъртта се
наведе, вдигна палтото ми, хвърли го към Юрао и той едва се задържа на крака, след това с
подчертано уважение помогна на Риая да се изправи. Младата златокоса и златоока тъмна
елфийка с такъв възторг и възхищение гледаше своя спасител, че даже на мен ми стана
малко неудобно. И аз произнесох:
— Тъмни дни, магистър Еллохар.
— И на теб тъмни, миличка адептке, с куп проблеми на главата си — без да гледа към
мен, отговори магистър Еллохар, а след това се обърна към Ри: — Аз искрено моля за
извинение, прекрасна златоочке, но все пак, моето безпокойно любопитство жадува да
узнае, как се е стигнало до това, една толкова голяма представителка на един от най-
древните клонове на Заррак, все още да не е озадачена със съпружеска обица в
очарователното дясно ушенце?
Аз загубих нишката на разсъжденията му, но поглеждайки към Юрао се досетих, че
дроу, все пак, е схванал всичко. А магистърът продължи:
— Вие сега сте на около двайсет и пет, предполагам?
— Двайсет и четири — проръмжа Риая.
— Ама че работа! — Еллохар поднесе ръчичката й към устните си, чувствено я целуна,
и все още държейки ръката й във въздуха, добави: — Не по-малко от десет години активно
бягане с препятствия от кандидатите. Предполагам, в изкуството да се казва „не”, да ви се
намерят съперници ще е трудно.
Независимо от много смуглата кожа, Риая се изчерви и на бузите й отчетливо се
появиха румени петна.
— Очарован съм и възхитен — продължи да обгръща лейди Найтес с облак обаяние
Еллохар, — надявам се тази среща да не е последна.
Неясното мучене на съвсем дезориентираната Риая магистърът прие за безусловно „да”,
отново целуна потръпващите й пръстчета, а след това изгубил интерес към тъмната
елфийка, тръгна към мен.
Отстрани сигурно изглеждаше доста необичайно как ме хваща под ръка, отвежда ме до
вратата на моя кабинет, отваря я, вежливо ме избутва навътре и влиза след мен.
Затвори вратата.
Сваляйки качулката и ръкавиците си, отиде до моето място зад бюрото, удобно се
намести на моето кресло и меланхолично се поинтересува:
— Тьер каза ли ви нещо по повод медальона, който е намерил на шията ви, млада
безмозъчна адептке, или вашите лични трудности ви попречиха да пообщувате на тази
тема?
Вратата се отвори. Влезе Юрао, видя седналия на мястото ми Еллохар и гневно се
поинтересува, навеждайки се към мен:
— Това кой е?
— Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта — прошепнах аз.
Юрао моментално престана да се гневи. На устните на магистъра се появи тънка ехидна
усмивчица, когато видя промяната в настроението на дроу. Но си замълча.
— И какво иска? — продължи Юрао, който явно нямаше намерение да ме оставя
насаме с госта.
— Доколкото разбрах, става дума за онзи медальон, който… сещаш се — промълвих
аз, без да обяснявам подробно.
Лицето на дроу се удължи и той попита с прекъсващ се глас:
— А той откъде знае?!
Да водя този разговор пред погледа на все по саркастично усмихващия се магистър
Еллохар, изобщо не ми се искаше, но и нямаше накъде да ходя.
— Него го намери лорд-директорът — чувствах, че с червените си бузи сега можех да
съпернича с Риая.
— Какво?! — окончателно се ядоса Юрао. — По какъв начин? Медальонът веднага
започна да мимикрира под твоята аура, как Тьер е могъл да го забележи?
— Опипом! — креснах аз.
Лорд Еллохар избухна в смях.
Тоест, на нас двамата най-нагло ни се присмиваха. Но откровено, не ни беше до това.
— Медальонът къде е? — взискателно попита Юрао.
— У лорд-директора — наложи се да си призная.
Дроу се намръщи, след това изруга и посърна:
— Жалко.
— Не бих казал — магистър Еллохар реши да ни просвети, включвайки се в
общуването, — вие навярно не разбирате много от магия, Найтес, и не е чудно,
специализацията ви е друга, иначе бихте осъзнал, че артефактът не е маскирал фоновото си
излъчване под аурата й, а се е заел активно да я поглъща. Ако Тьер „опипом” не беше
открил медальона, очарователната адептка Риате нямаше да изкара и един месец. Между
другото, аз се явих тук по една друга причина — вие, уважаеми офицер Найтес, получихте
ли някакъв сувенир от този „дарител”?
Дроу бавно се обърна към магистъра и уверено каза:
— Не!
Лорд Еллохар дълго и изпитателно разглеждаше Юрао, но офицер Найтес беше работил
достатъчно дълго в Нощната стража, за да издържа не само на такива погледи. А след това
Юрао произнесе:
— Ако разпитът е приключил, бих ви помолил да напуснете територията на „ДеЮре”.
Аз гледах дроу и изобщо не можех да разбера какво именно толкова го беше ядосало.
Лорд Еллохар също не сваляше поглед от него и неочаквано произнесе:
— Да, аз излъгах.
— Два пъти — потвърди Юрао.
Магистър Еллохар се усмихна, намигна ми и попита:
— Изплаши ли се?
Демонстративно скръствайки ръце на гърдите си, сдържано гледах директора на
Школата за Изкуството на Смъртта. Юрао повтори моя жест и също не много добродушно
се втренчи в госта.
Лорд Еллохар се предаде:
— Седнете и двамата, щом сте такива умни. Ще се наложи да съм максимално честен.
Ние се приближихме до бюрото и седнахме, и въпреки че тези места бяха за клиентите,
това особено не ни вълнуваше сега.
— Първо — Еллохар извади от джоба на гърдите си два свитъка, — вие видяхте ли в
лавката на артефактора тези украшения?
На свитъка изключително ясно и подробно бяха нарисувани именно онези две гривни,
които бяхме дали на вампира. Ние с Юрао дружно се вгледахме в рисунката, изучихме
внимателно железния филигран, вдигнахме глави и поглеждайки магистъра пределно
честно и синхронно казахме:
— Не.
Лорд Еллохар присви очи, обливайки ни с изключително заплашителен поглед, разгъна
втория свитък и попита:
— Медальонът, подарен на Дея изглеждаше ли така?
На картинката беше показан първоначалният вид на украшението, което ми беше
сложил артефакторът. И ние с дроу, отново повтаряйки честните погледи, честно казахме:
— Да.
Еллохар се намръщи. Внимателно се взря в Юрао, после в мен и още повече се
намръщи. След някое време подхвърли:
— Излъгахте първия път, вторият — отговорихте честно.
Лицето на Юрао отново се удължи.
— Мислеше ли си, че ти си единствен такъв, който може да различи истината от
лъжата? — насмешливо се поинтересува директорът на Школата за Изкуството на Смъртта.
Дроу си замълча, аз също.
Магистър Еллохар не за дълго се присъедини към мълчанието ни, пробарабани с пръсти
по бюрото, а след това тежко въздъхна и започна да разказва:
— Гривните на Първата Кръв — това е превод, но почти точно отразява
наименованието. На мен ми е все едно дали вече сте ги дали, но ако са все още тук, в
кантората, пригответе се за сериозни неприятности с императорските хрътки — сивите очи
втренчено и пронизващо ни изгледаха. — Аха, дори не трепнахте, значи вече не са у вас.
Отлично, един проблем по-малко, че Тьер се тревожеше. Сега по втория въпрос —
артефакторът от тъмната крепост го взеха представители на Службата за безопасност на
империята и, повярвайте ми, него ще го разпитват. Адептката Риате може да предположи
приблизително как…
Аз си спомних „Ръката на смъртта” и неволно потреперих, а магистър Еллохар весело
потвърди:
— Само че по-лошо. Приблизително сто пъти. Мога веднага да ви кажа — лорд Арсио
Нкер, по всяка вероятност ще бъде екзекутиран. За кражба. Той е откраднал три артефакта
— гривните на вампирите, родовия медальон на семейство Тьер и възродения дух на
Златния дракон.
Пауза, по време на която лорд Еллохар много внимателно ни гледаше, а след това
произнесе присъдата:
— Гривните, все пак сте ги виждали, това го потвърди и лорд Мерос, но съдейки по
всичко, явно сте успели да се отървете от тях.
Ние продължавахме упорито да мълчим.
Магистърът продължи:
— За щастие, медальонът е у Тьер, но остава третият артефакт…
Ние с Юрао отново се спогледахме. За трети артефакт не беше ставало дума, ние не го
бяхме виждали и лорд Нкер нищо не ни беше казвал за него. Така че ние отново
премълчахме.
Не след дълго, магистър Еллохар заповяда:
— Дея, погледни ме!
Аз се подчиних и тогава той отчетливо произнесе:
— Сега Тьер през по-голямата част от времето се намира в императорския дворец,
построен от плочи криолит — те гасят магията. Ако нещо се случи с теб, Тьер ще разбере
за това със закъснение и може би, просто няма да успее да се намеси. В този случай, имаш
два варианта. Първият — както аз вече стана дума, използвай това, което аз ти дадох.
Вторият — сложи годежния си пръстен на лявата ръка. Ако те грози опасност, свали го от
лявата и го сложи на дясната. Разбра ли ме?
Наложи се да кимна.
— Тогава, прекрасно — в разрез със смисъла на думите му, лицето на лорд Еллохар
беше изключително недоволно. — Колкото до третия артефакт — той не е у вас, по време
на разговора, аз със сигурност щях да усетя колебанията в магическия фон. Това ме радва,
защото като минимум, няма да ми се наложи да ви измъквам от килиите на
императорските стаи за разпит. Въпреки че — хитра усмивка, — Риате, като годеница на
изключително високопоставена особа е фактически неприкосновена, а на вас, офицер
Найтес, желая да сте винаги нащрек.
Еллохар стана, взе свитъците, започна да напъхва ръцете си в тънките черни ръкавици.
Но преди да си сложи качулката, се обърна към мен и напомни:
— Ако има нещо, просто стисни възелчето!
— Да, лорд Еллохар — покорно се съгласих аз.
Директорът на Школата за Изкуството на смъртта кимна и изчезна в ярко избухналия
син пламък.
Известно време ние гледахме към обгорения и почернял от пламъка под, след това
Юрао изруга и отбеляза:
— А лорд Тьер не разваля интериора.
— Чувала съм, че синият огън е по-горещ от аления — замислено отговорих аз.
— Така, ставай и да отиваме в моя кабинет — изкомандва Юрао.
Когато излязохме в приемната, видяхме Риая, скромно седнала зад бюрото в ярко
зелена рокля и четяща книга с название „Изкуството за управление на масите”. И това
нямаше да е учудващо, но Ри държеше огромния тежък том в едва ли не изпънатата си
ръка, а извивката на гърба й ни накара да направо да изпитаме шок.
— Хайде стига сега! — Юрао възмутено погледна сестра си. — Старши следователя
Окено, добър и свестен мъж, тя вече не можела да го гледа, обидила се била, а тук,
виждате ли, се появи най-ужасният и плашещ лорд на империята, тънко й се подигра и
готово, тя е влюбена!
Книгата веднага полетя на бюрото, Риая скръсти ръце на гърдите си и яростно изсъска:
— Той каза, че съм на двайсет и пет! Даде ми с цяла година повече! Аз такова нещо не
прощавам! И, гарантирам ти, той ще се влюби, ще поиска да се ожени и тогава ще му
покажа какво е то… весел живот!
— А-ха, бурен меден месец… Ри, нека да започнем с това, че ти си на двайсет и шест и
да завършим с това, че този тип не е от твоето равнище.
Тъмната елфийка го стрелна със златистите си очи и се намести отново зад бюрото.
Въпреки, че и така стана ясно — на някой хич нямаше да му провърви, когато се ожени за
нея.
— Дея — потвърждавайки опасенията ми, ме попита Риая, — а този сладур, той, кой е?
— Директорът на Школата за Изкуството на Смъртта — услужливо й съобщих аз.
— Винаги съм си мечтала за още едно образование — мечтателно се ухили Ри.
— Ще съобщя на Окено, че у теб отново се е събудила жаждата за знания — изръмжа
Юрао и ме затегли към кабинета си.
При дроу всичко беше именно така, както той искаше — черни стени, червен килим на
пода и препарирани животни закачени наоколо.
— Харесва ли ти? — поинтересува се партньорът ми.
— Добре — измърморих замислено, — чичо ти е гном и на мен ми е ясно откъде се е
взела твоята „правилна финансова политика”, но това?…
— Това? — Юрао изхъмка. — По бащина линия в рода ми има вампири, а прабабата на
майка ми, изобщо е била тъмна вещица.
Ама че работа, а изглеждат като прилични дроу.
— И какво искаше да ми покажеш? — спомних си аз целта на цялото това дърпане.
— Сега! — Юрао застана по средата на кабинета, прошепна нещо и във въздуха
възникна ярък огнен символ. Докосване с пръсти и огънят избухна по-ярко, а след това се
разсипа на безброй искри. — Това така, за всеки случай, защита от подслушване.
— И кой би могъл да ни чуе тук? — удивих се аз.
— Аз също така си мислех, когато си говорехме с теб в лавката на Гровас, а какво стана
в крайна сметка? Магически усиленият слух е способен на много неща, а на нас не ни
трябват излишни уши, партньор. Сега въпрос — как можа да дадеш медальона на Тьер?
— Така стана…
— Ако сте били в леглото, по-нататък няма защо да разказваш — Юрао се намръщи.
— По-нататък няма да ти разказвам — потвърдих аз предположенията му.
— Добре, виж това.
Дроу тръгна към стената, отвори някакъв скрит панел, който изглежда сам беше сложил
през нощта и извади стар свитък с новини.
— Написано е на нашия език, няма да можеш да го разбереш — мимоходом ме зарадва
той. — Но това, което е любопитно — у нас тази новина са я публикували, а у вас — не.
Виж картинката.
И ми навря свитъка под носа. Сред дантелата от наистина непонятни символи имаше
четири картинки — лицето на младия лорд Арсио Нкер, неясното изображение на същия
този медальон, който аз бях дала на лорд-директора, схематична рисунка на гривните и
статуетка, изобразяваща Златния дракон.
— Тук е казано: „откраднати от императорската съкровищница”, разбираш ли?
— Не съвсем — аз все разглеждах медальона… с обикновен прозрачен диамант.
— Да, да, аз също забелязах. Това друг камък ли е?
— Струва ми се, че е същият.
Дроу седна на стола, взе свитъка от ръцете ми, хвана ме за ръката и ме притегли към
себе си, съчувствено питайки:
— Какво се е случило?
— Нищо — бодро отговорих аз.
— А-ха, а пръстенът просто ей така си го свалила? — жлъчно отбеляза Юрао. —
Добре, все тая. Мен друго ме заинтригува. Ти помниш ли какво каза лорд Нкер за
медальона?
Аз се замислих и си спомних:
— Че у мен ще му е по-добре, отколкото у императорското семейство?
— Именно! — Юрао изглеждаше неописуемо доволен. — Но какво му пука на
медальона къде се намира, не е ли така? И въпросът, който възниква е — може би
артефакторът е имал пред вид нещо друго? Това, което не ми е дал на мен и не е могъл да
даде на теб, разбирайки, че спомените му ще станат достъпни за маговете?
Аз хвърлих поглед към свитъка, още веднъж огледах изображението на златното
драконче и започнах да се досещам за какво намеква дроу. Попитах, не вярвайки в
собственото си предположение:
— Духът на Златния дракон е жив?
Не че вярвах в това наистина, но от друга страна — ето я Дара, и независимо от това,
че тя е дух, си е съвсем… жива.
— Партньор, твоята съобразителност ме радва! — потвърди предположението ми дроу.
След това той скочи от стола и разхождайки се напред-назад, започна да говори:
— Виж, ние случайно намерихме артефактора, но в този момент други… фактически го
бяха разкрили. Някой е знаел точно в кой град да го търси. И главата на Първия дом ми
беше споменал за Ррадак. Аз затова и подхвърлих на Окено, че можем да те вземем с нас.
Той отначало отказа, но после, вече на място се съгласи с идеята. Така че, дай да
помислим, от кого лорд Нкер би могъл да се бои повече, отколкото от императорските
хрътки? Според мен, императорските са най-голямата гадост, но Нкер се предаде. Не е
можел да не разбира, че за кражба на артефакти от такова ниво, ще го екзекутират.
— А, може би, той се е страхувал, но не за себе си?
— Именно!
— А за кого? — на мен наистина ми стана интересно.
— А аз не знам — Юрао посърна, когато го попитах за гривните, артефакторът веднага
ми каза да ги дадем на вампира, но да му ги дадеш ти, а аз да не ги докосвам. Между
другото, страшно добре ги беше скрил, на най-видното място, Шейдер дори и не се досети.
— И все пак — аз приседнах на бюрото, — какво нещо живо е имало там, което Нкер е
искал да скрие толкова?
— Да го скрие с цената на живота си, забележи — натърти Юрао.
— И това нещо все още е някъде там — замислено произнесох аз.
— Не е сигурно — дроу се усмихна. — Гледай сега, артефакторът ти сложи на шията
медальона, напълно сигурен, че ще успееш да го скриеш от императорските хрътки…
— Как бих могла да го скрия? — зададох аз резонен въпрос. — Той със сигурност е
знаел, че ще му прочетат спомените, а значи, че и мен ще ме намерят доста бързо.
Юрао се спря, позамисли се и все така замислено и претегляйки всяка дума, започна да
разсъждава:
— А какво пък, ако той ни е използвал просто като посредници? За гривните, аз казах
кой точно се интересува от тях, тогава той видимо се оживи и като че ли изобщо не беше
против. Но с медальона е странно — той изобщо не спомена за него, но когато те видя,
премисли. Сега, кажи ми, би ли могъл артефактор от неговото равнище да разпознае на теб
пръстена на Тьер?! Мълчи, аз като маг, дори и по-слаб, със сигурност мога да ти кажа —
би могъл. И го е забелязал! И чрез теб е върнал медальона на предишните собственици. А
последният артефакт, той явно е искал да даде на теб лично! И това е нещо изключително
важно за императорското семейство. Важно дотолкова, че твоят Тьер изпрати тук
магистър Еллохар да разбере у нас ли е този предмет, защото — дроу вдигна пръст
нагоре, — него го е страх за теб!
— Защо да го е страх за мен? — попитах аз.
— Хубав въпрос — Юрао се приближи и приседна до мен. — Тьер все го е страх за теб,
спомни си какво се случи в банка „ЗлатоГор”. Шейдер е един от най-силните магове в
Ардам, а как го отхвърли силовата вълна от теб!
— Ти видя ли го?!
— Не само аз, и гномите се приобщиха. Но не е там работата… Мен все повече и
повече ме интересува, защо камъкът в медальона е станал черен…
Ние поседяхме, поклатихме си още малко краката, а след това на вратата се почука. Ри,
надниквайки в полуотворената врата, намръщено съобщи:
— Дойде Янка, аз отивам по магазините. А освен това, отвън чака клиент.
Юрао скочи от бюрото и възмутено попита:
— И защо веднага не ни каза?
— Ами той, клиентът е просто стопанинът на страноприемницата „На края на града”,
там някакви странни неща се случвали, той ходил в Тъмната крепост и Окено го пратил тук
с бележка. Аз я прочетох, там е написано: „Сами се оправяйте, аз имам почивен ден.”
Ние с Юрао не искахме секретарите да четат личната ни кореспонденция, но от друга
страна Риая можеше да го прави.
— Покани го в кабинета, предложи му чай — изкомандва дроу.
— Аз ако чакам ти да ми кажеш! Вече е там — Ри се замисли за момент и после се
обърна към мен: — Дей, ти виж там роклите, аз на око съм ги избирала, уж нещо
подкъсиха още сутринта, но ти ги премери, ако нещо не стои както трябва, ще ги отнеса на
поправка. Това е, тръгвам.
Тя затвори вратата, а аз учудено попитах:
— Какво? Какви рокли?!
Юрао измърмори нещо и се поинтересува:
— Ти да не си мислила, че ще те пусна до се разхождаш по магазините? Опомни се,
партньор, на нас за седмица дванайсет случая ни се събраха, тринайсетият пие чай, а това
значи, че търпим загуби, колежке. Така че отивай си в кабинета и се преобличай, защото
лейди Тьер, въпреки всичко, правилно отбеляза за оскърблението на клиентите със
собствения външен вид. Гледай, дори аз съм се наконтил. Нашата кантора е уважавана,
Дея, така че и ние трябва да изглеждаме съответно. Хайде, давай, по-бързо си смени
дрехите. До довечера ще имаме един куп работа.
— А вечерта?
— А довечера — в архива, партньор, аз докато не намеря нещо за този артефакт, няма
да мога спокойно да заспя, така че и вечерта ни е заета.
— Разберете ме, госпожо Риате, аз самият не обичам котките, особено нашите тук. Ту в
крака ти ще се вкопчи, ту прехвърча отгоре и се опитва шията да ти захапе. Сама
разбирате, няма за какво да ги обича човек — майстор Урро тежко въздъхна. — Но
котките все пак се търпят, можеш и да ги понаучиш на нещо, но мишките!
Ние с Юрао още веднага разбрахме защо Окено ни е пробутал хазяина на
страноприемницата. Проблемът му беше прозаичен — котките му били отлетели. Всички
до една. Вчера вечерта разперили криле и се евакуирали под строй. Нещастният майстор
Урро и тичал след тях, и ги викал, и се кълнял да им сипва мляко с кръвчица през нощта…
Котките все едно изчезнали. Какво не им се седяло вкъщи на крилатите — не било ясно.
Майстор Урро вече и маг бил викал, той не открил привидения, а както се знае, понякога
котките не могат да се разберат с привиденията и напускат къщата. А там нямало никакво
привидение. Тогава полутролът заподозрял своя съсед, кръчмарят Рунак в подмолна
диверсия. Аз познавах този гоблин, знаех, че е от подла порода, но не чак до там, а освен
това, и на него котките му били избягали, разказваше стопанинът на страноприемницата.
Честно казано, той, майстор Рунак не би тъгувал кой знае колко, тъй като, както вече
казахме, при нас в Приграничието котките са същества зловредни и много обичат
човешката кръв, но мишките са още по-лоши!
— Извинете — аз леко се наклоних напред, — а водата ви как е? Да не е паднал някакъв
сребърен предмет в кладенеца?
— Проверих го вече — майстор Урро тежко въздъхна, — три пъти. Веднага към водата
се завтекох, няма нищо там.
Просто нашите котки не обичаха среброто, те нали наполовина са неживи. Всъщност,
работата беше там, че Приграничието практически граничи със Земите на Хаоса, форпост
е, на практика. Разумните неживи и масираните атаки на неразумните ги спираха Нощните
стражи, а животните някак си се бяха смесили и кръстоските изтласкваха постепенно
обикновените котки, мишки, кучета. В крайна сметка, имахме си същите тези домашни
гризачи, но нашите мишки пред мебелите и сухия хляб, предпочитаха да гризат
обитателите на къщата, а в случая на майстор Урро — гостите на страноприемницата. И
според вас, колко клиенти имаше сега в страноприемницата? Правилно, николко, защото
на всички им се живееше. Даже на семейството на полутрола. Още вчера, те се преместили
при тъщата, не беше странно, че Урро изглеждаше толкова нещастен. Но и ловът на котки
не беше наша специалност.
— Чуйте ме, майстор Урро — внимателно започнах аз.
И в този момент полутролът зави:
— Всичко каквото поискате ще направя за вас, не ме изоставяйте в беда- а-а… тя е
истинска вещица, животът ми ще вземе-е-е…
— Кой? — не разбрах аз.
— Тъщата — подсказа Юрао. — Познавам я, госпожа Горрвер, тя го може.
Но и самият дроу явно не гореше от желание да се захваща, пък и хонорарът не беше
голям — само шест жълтици. А на мен ми стана жал за Урро, на полутроловете и така им
беше доста трудно да въртят собствен занаят, а ако фалираха — нямаше къде да идат,
нямаха си гилдии, при нас много и не ги обичаха, просто им се налагаше да се махнат. В
крайна сметка, смирявайки се с това, че съм глупачка и че имам неправилна финансова
позиция, аз решително заявих:
— Ние ще се постараем да ви помогнем!
Юрао издаде полузадушен стон, но аз бях непреклонна:
— Поне ще се опитаме да изясним причината, не може просто ето така котките да си
тръгнат от мястото, с което са свикнали.
— Не могат, госпожо Риате — господин Урро подскочи от мястото си, — ох, не могат!
Сега ли ще дойдете?
Погледнах Юрао, той мълчешком прокара нокът по шията си — жестът беше ясен,
трябваше да се готвя за смъртта, но наистина ми беше жал за Урро!
— Да — казах аз, — сега веднага. Ще ни покажете ли къде е?
Партньорът с чувство ме прокле и отиде да се облича. Бях сигурна, че няма да ме
остави сама, гладните мишки можеха и да нападнат, а ние все пак имахме обща кантора,
партньори сме.
— Пусто да ти е дано! — възмущаваше се Юрао.
— Не ми се вярва, аз си имам теб — безгрижно го парирах аз — и твоята правилна
финансова политика, така че има кой да се погрижи за такава жалостива глупачка като мен.
— Дано да ти се наложи… със свекървата да живееш! — упорито продължаваше той.
— Е, това вече е жестоко.
— Добре сега, кажи, защо сме се помъкнали натам, а?
Щастливият и цъфтящ майстор Урро практически тичаше пред нас, вече ни беше
изпреварил с двайсетина крачки, а ние се опитвахме да вървим със същата скорост, но
използвайки това, че той беше далеч увлечено се карахме.
— Шест жълтици, Дея, само шест жълтици! На го казвай на никого, ще ни се
подиграват, само табелата пред вратата ни повече струва!
Дълго мислих как да се оправдая и измислих:
— Виж сега, Юр, ето го майстор Урро, а той знаеш ли колко познати има?
— А, значи с цел привличане на допълнителна клиентела? Добре, считай, че си
оправдала жалостивата си глупост. А сега, друго ми кажи, как ще връщаме котките, а?
Ако трябваше да съм откровена, не знаех. И сега трескаво си припомнях всички неща,
които някога бях научила за котките от Приграничието. И това не беше кой знае колко. У
дома живееше обикновена нормална котка, наистина, тя постоянно раждаше крилати и
зъбати котета, но те винаги отлитаха, тъй като мишки нямахме, а в гората повече
животинки се въдеха… или не?
Аз се спрях.
— Ти какво застана? — забеляза Юрао, че съм се замислила.
— А, просто така — отново тръгнах напред, — не мога да разбера една подробност.
Его, виж, има една къща в селцето, а и е последната откъм гората, в нея живее семейство и
котка, най-обикновена, а там няма и никога не е имало мишки. Как е възможно това?
— Ами — дроу се замисли, — всичко се случва. Понякога в къщата всичко е чисто и
подредено, всички дупки са замазани, а тези, крилатите все пак отнякъде влизат. Но знаеш
ли, има и вещици по селата, които и нечистите с билки ги прогонват, може да знаят и как с
мишките да се справят?
— Може би — билки у нас винаги имаше много, все пак баба ми беше известна в
селото билкарка… но пък в къщата на баба имаше мишки!
А може би работата беше в нашата котка?
Аз се спрях и отново се замислих. Юрао просто търпеливо чакаше до мен. А аз все за
котката си мислех — аз я бях намерила още като малко котенце, донесох я от гората.
Тогава бях само на три годинки. От къщи си бях тръгнала преди четири години, а котката
нямаше и намерение да старее и като по часовник, веднъж в годината се окотваше,
котенцата й бяха крилати и те отлитаха. То какво се получаваше — аз съм на двайсет и
една, Царапка е на осемнайсет, всяка година ражда по три котета и не изглежда да старее.
Но обикновените котки не живеят толкова дълго! Тоест, живеят, но не се плодят!
— Дълго още ли ще размишляваш?
— Така, на периоди — аз хванах дроу под ръка и започнах да размишлявам на глас. —
Интересно, какво би се случило с обикновена котка, ако в нея се всели някой възроден
дух? То те, възродените духове, са почти като призраците, само дето са много по-силни и
тях не ги понасят нито котките, нито мишките… нали?
— Хм — Юрао също с замисли. — Интересна теория, Дей, но как ти се струва това, че
възроденият дух е нещо изключително рядко и скъпо, тук говорим за стойност колкото на
четирийсет драконеси. За да се създаде един възроден дух, първо трябва да се убие, по-
точно, тялото му. И не можеш да избереш някой слаб, само силен маг е подходящ. А такъв
не е лесно да го убиеш, а и да го накараш да ти се подчинява — също, пък дори когато го
накараш, по-добре да не се обръщаш с гръб към него, можеш да чакаш някаква мръсотия
постоянно.
А Дара се подчиняваше на лорд-директора безпрекословно… но не е там работата.
— Просто като предположение — започнах отново аз, — нека допуснем, че
артефактора е имал нещо, което е обичал и това нещо е било живо, например, котка!
Давай да разсъждаваме. Ето, лорд Нкер отива на сигурна смърт, но разбира, че това нещо
без него ще остане съвсем само, а с него ще загине. Какво би могъл да направи?
Дроу измърмори нещо и изтърси:
— Просто като предположение, аз бих дал животинката на една добросърдечна
глупачка, на чието пръстче се мъдри годежния пръстен на Тьер, а той, както всички знаят,
е един от най-силните магове, на императора не се подчинява кой знае колко, а е и член на
единствения независим орден в Тъмната империя, а значи може и глупачката да защити, и
да забрани да се пипа духа.
Изплезих се на Юрао, за което веднага съжалих — ставаше все по-студено, и напомних:
— Но лорд Нкер нищо не ми е давал!
— Може би да, а може би не. Възможно е да е привързал към твоята аура зов за
откраднатия от него дух на Златния дракон, но… — тук Юрао се замисли. — Ти нямаш
магия, чистокръвен човек си, така че, не към аурата… а към… — той застина насред пътя,
погледна ме с разширени златисти очи и с трагичен шепот произнесе: — твоя годежен
пръстен!
Учудено погледнах към партньора.
— Къде ти е пръстена? — изсъска той.
— Там, където трябва да бъде — неясно отговорих аз.
— Това къде е? — не разбра офицер Найтес.
— Абе, у мене е той — наложи се да си призная, — просто аз повече не искам да го
слагам.
Учуденият дроу беше забавно зрелище — дръпнатите очи станаха почти кръгли,
острата брадичка увисна.
— На шията ми е, на връвчица! — изсъсках аз.
Юрао живна и потресено възнегодува:
— Ти носиш древен артефакт, семейната реликва на Тьерите, на конец?!
Рязко издишах и се втурнах след майстор Урро. Дроу ме догони на завоя, когато
навлизахме в не толкова оживената част на града, хвана ме за ръката и попита:
— Какво, маман ли ти къса нервите?
— Проблемът не е в нея — тутакси отговорих аз.
— А в какво?
Нямах желание да отговоря и за щастие, в този момент, полутролът спря, за да ни
изчака и започна да разказва:
— Почти стигнахме, вече не е далеч, ей зад този завой е моята страноприемница. Само
че вие, госпожо Риате, най-добре не влизайте. Засега, разбирате, не е безопасно.
„Небезопасно е да продължавам разговора с ядосания дроу” — помислих си аз,
гледайки кривия покрив на страноприемницата и разбирайки, че е напълно възможно Урро
да не разполага и с и тези шест жълтици. Юрао и сам го беше осъзнал и сега ме гледаше
много плашещо.
— А ако си скъсаш сега и новата рокля… — изсъска той.
Така че, аз реших, че в помещението, пълно с мишки-кръвопийци, ще ми е по-добре.
Зданието беше поразително влажно. Обикновено в Приграничието не можеш да видиш
сграда с мухъл, при нас строят съвестно, и стените са здрави, а къщите — топли, а тук…
— Сам съм я построил — Урро светеше от гордост, — със собствените си ръце. Сам
съм рязал, сам съм рендосвал, сам…
— По добре да бяхте купили дървесината от почтения майстор Дорда — прекъснах го
аз. — Той я продава суха, а вие не сте я изсушили.
— А защо да я суша? — не разбра той.
Както вече стана дума, полутроловете не ги биваше за стопани и рядко имаха успех.
Неочаквано Юрао се приближи към мен, хвана ме за лакътя, отведе ме настрана от
трола и попита шепнешком:
— Ти кога свали пръстена? Точно по време?
— На обяд, по време на проваления обяд.
— Точно когато виелицата започна, така ли?
— Д-да… — аз не разбирах какво точно иска да каже той.
— Страноприемницата — Юрао посочи на север, — е първото здание в Ардам от
страната на Ррадак. Струва ми се, че нашите подозрения имат всички шансове да се
оправдаят, така че, слагай си пръстена.
Нямаше смисъл да споря с Найтес, виждах го. Ако духът на Златния дракон наистина го
бяха изпратили към мен, и той действително е летял от Ррадак направо насам и се е
загубил в момента, в който съм свалила пръстена, той би могъл да спре в първата къща,
която е била на пътя му… Така че, независимо от студа, аз си свалих ръкавицата от лявата
ръка, след това разкопчах яките на палтото и на роклята, извадих шнурчето, свалих
пръстена и си го сложих на пръста…
Внезапно, страноприемницата потрепери!
Нещастният майстор Урро запищя, падна на снега, покри главата си с ръце, а ние с дроу
останахме прави…
— Закопчай се, ще измръзнеш — заповяда Юрао.
Закопчах се. Партньорът ми помогна да си сложа и ръкавицата, но за миг се спря и
заразглежда камъка — според мен, той беше станал още по-тъмен, въпреки, че това беше
странно. В края на краищата, ръкавицата беше сложена, палтото — закопчано, а не ми се
искаше да отивам никъде. Майстор Урро лежеше на земята и се молеше, а наоколо —
мъртва тишина и такова едно усещане, като че ли в къщата се беше затаило нещо такова…
зловещо.
— Значи така — Юрао властно стисна ръката ми и прошепна, — сега се обръщаме и си
тръгваме.
— Но…
— И казваме на този тресящ се изнудвач, че сме свършили работата — дроу със сила
ме завъртя, а след това се наведе и добави: — Довери ми се.
Аз се доверих.
— Това е, майстор Урро — весело възвести офицер Найтес, — делото е разкрито, вие
тук имахте… е-е-е домовик!
Полутролът повдигна глава, недоверчиво погледна към Юрао.
— Да-да — дроу лъжеше просто великолепно, — най-обикновен истински домовик,
случват се такива неща. А госпожа Риате е потомствена тъмна вещица, просто не е
пожелала да тръгне по този път, затова е станала проклятийница. На вас не ви ли трябва да
прокълнете някого?
— Н-не… — измърмори Урро.
— Жалко — Юрао в процеса на разговора ме водеше обратно, — но нищо, ако до
довечера не си платите, адептката Риате ще потренира върху вас!
Нещастният полутрол веднага се просна с лице в снега, пак от страх.
— Ето, виждате ли, и домовикът и той точно така се изплаши от госпожа Риате. Така
че, когато се стъмни, котките ви ще се върнат, всички до една. „ДеЮре” — това е
гарантиран резултат, така и кажете на всички!
Чак когато се отдалечихме достатъчно, партньорът ми обясни поведението си:
— Щом даже такъв маг като Еллохар е разтревожен, значи има за какво да се
безпокоим, по-точно от кого да се боим. И на мен съвсем не ми се ще, ако императорските
хрътки прегледат спомените на това… чудо тук, да се досетят какво точно е станало.
— Но ние не изпълнихме поръчката — напомних му аз.
— Изпълнихме я. Духът, или каквото е там, сега ще тръгне след теб. Да вървим.
И ние тръгнахме. След това завихме към търговския квартал, а накрая се отправихме
към панаира.
— Много е претъпкано това място! — скептично отбелязах аз.
— Прекрати да се озърташ — просъска дроу. — Духът никъде няма да се дене от теб, а
ние, между другото имаме още дванайсет дела!
И аз за пореден път си спомних, че между роднините на Юрао има гноми!
— Тоест, магът е потвърдил, че парите сте ги взели вие? — попитах още веднъж аз.
— Каква срамотия, Дейка! — майстор Тукку го познавах вече от четири години. Този
почтен гном държеше лавка за подправки и Тоби често ме пращаше при него. — Тука, на
улицата с всички съседи се познаваме, а в къщата ми — офицери от Дневната стража,
такава бъркотия, шум… И страх ме е направо да го кажа, двайсет години съм спестявал!
Всяко петаче го слагах настрана, все си мислех, за добра невяста на сина, за откуп ще са, а
то, виж какво стана… Значи, магът дойде, дворът пълен със съседи, Деичка, а той
размахва ръце, такова ручейче синичко се образува и се плъзна от скривалището към
мен… ох, срамотия… И жена ми, почтената госпожа Тукка, гледа ме и очите й — пълни
със сълзи, ох, Дейка…
Независимо от объркания разказ на господин Тукка, аз разбрах всичко. Горе-долу за
случилото се вече ми беше разказал и Юрао. Излизаше така: събуждайки се сутринта,
почтеният гном забелязал, че скривалището в собствената му спалня е разбито, а парите са
откраднати. Знаейки, че колкото по-бързо някой маг хване следата, толкова по-лесно е да
се намери престъпника, господин Тукка веднага пратил сина си да извика представителите
на Дневната стража. Те се явили, съседите, естествено, също се събрали в очакване на
представлението, и тогава се оказало, че парите ги е откраднал самият господин Тукка!
Получило се наистина грозна работа — плащай на стражите глоба за фалшиво
повикване, срамувай се от съседите, а това, че не си спомняш, как си обрал самия себе си
— това са си твои проблеми. И най-лошото — парите ги няма. Откъдето и да го гледаш —
само загуби.
— Магът от Дневната стража е добър — замислено произнесе Юрао. — Аз отдавна го
познавам Фаранар, вече говорих с него. Тук изобщо не се е използвала магия, върху
самият господин Тукка, също не се забелязва никакво магическо влияние. — Почтеният
гном при тези думи горестно въздъхна. Можех да го разбера — едно е, ако му бяха
въздействали, а съвсем друго — като знаеше, че сам си е виновен. — Така че, мисли
партньор.
Ето, точно така офицерите от Нощната стража прехвърлят отговорността върху
адептките на Академията на проклятията! Аз недоволно погледнах към безметежно
усмихнатия дроу и отпих от чая. Ние седяхме в открита чайна, на масичка точно на
площада и само един навес ни предпазваше от започналия да вали сняг. Наоколо сновяха
тълпи разхождащи се хора и нехора, нечисти и нечистокръвни от всякакви раси, чуваха се
гласове, канещи на разни улични представления, носеше се аромат на прясно изпечени
питки и месо на жар… Благодат.
Внезапно от някъде се разнесе някакъв трясък, а след това прозвуча познатият глас на
Дара:
„Внимание, вие се опитвате да навредите на адепт на Академията на проклятията.
Получавате първо предупреждение. В случай на повторен опит, вие ще бъдете отхвърлен
със силова вълна. Трети опит — травми от лека степен. Ако имате някакви претенции към
адепт Логер, изложете ги в писмен вид и ги предоставете на ръководството на академията.
Тъмни дни.”
Аз едва не си изпуснах чашата, добре, че Юрао подложи дланта си.
— Ти какво, за първи път ли го чуваш? — поинтересува се той.
— Аха.
— Да, интересно е — дроу изобщо ми взе чашата от ръцете. — Сега повечето вече
разбраха, че е по-добре да не пробват, а в началото се стигаше и до трети опит, а там са
счупени ръце и крака, едновременно.
— Охо!
— Да, сериозен човек е вашият Тьер — допълни почтеният гном, — а най-важното,
адептите не станаха нагли, не провокират сбивания, понякога ми се струва, че се боят от
вашия директор повече, отколкото от пияните троли.
Аз неволно се усмихнах. Лорд-директорът е суров, това е така, но е благороден и
справедлив. И е страшен, тук няма място за спор… и красив… И добър, не остави в беда
нито вампирката, нито гномите, нито дъщерята на върколака…
— Ей, партньор — Юрао пощрака с пръсти пред лицето ми, — върни се на земята, там
в облаците сигурно е студено.
И мен като че ли ме осени!
Спомних си, как една нощ преди изпитите за кандидатстване, бях чула стъпки в
коридора и бях излязла… а там именно Логер вървеше. Само че очите му бяха затворени и
не реагираше като му говорех. Тогава аз бях повикала професор Тесме, бях си помислила,
че е нещо магическо, а магистърът просто пощрака с пръсти и Логер се събуди! Тогава
Тесме беше обяснил, че това е от нервно пренапрежение.
Гледах гнома и си мислех за неговото”Страх ме е само да си помисля, двайсет години
спестявах!”
— Майстор Тукка — аз се наведох към него, — а вие не сте ли имал повод да
нервничите през последните дни? Може да сте бил притеснен или да ви е било страх да не
изгубите парите?
— Страх ме беше — охотно потвърди той. — Как да не ме е страх, то сватосването
трябваше да е след броени дни, все се притеснявах, ще стигнат ли парите. Момчето ми
невяста си беше харесало от знатните гномки, но не беше и странно, от детските години
бяха приятели, аз още тогава се досещах, и затова започнах да спестявам, значи… А после
тези истории с троловете, дето вилнееха по града, с тези трупове на момичета…
Юрао прехвърли поглед от мен към гнома, но не се намесваше, а аз зададох следващия
въпрос:
— А вие не сте ли си мислил да скриете парите на друго място?
Почтеният гном се замисли, намръщи се, почеса си врата и замислено произнесе:
— Да, и за това съм мислил. В мазето преди време ми се беше откъртила част от
стената, и аз все си мислех там да скрия парите и да ги зазидам. Но не намирах нужния
разтвор. Нали знаете, за мазетата трябва специален, не можеш да го направиш през зимата,
трябва пролетта да чакаш…
— Така — Юрао стана, — хайде да идем да огледаме вашата изба. И най-добре сега
веднага, че снегът се засилва, а някои тук трябва и в академията да се връщат.
В лавката за подправки беше тъмно и прохладно, тъжен млад гном прегърбено седеше
зад тезгяха, безразличен към всичко и всички.
— Любов! — господин Тукка тежко въздъхна. — Когато се разбра за кражбата, синът
ми искаше да се запише войник, за да изкара пари, ние насила го накарахме да остане.
Любов е това, ей! Елате, господа частни следователи, входът е от тук.
Входът в избата се оказа не много удобен и затова Юрао ме поддържаше и
едновременно омагьосваше скърцащата и клатеща се стълбичка, за да не се счупи. А
когато слязохме стана ясно, че тук изобщо рядко идва някой, защото паяците гледаха
неочакваните гости с гладни червени очи от многобройните си мрежи, но не ни нападаха.
— Омагьосани са те — обясни господин Тукка. — Моята госпожа Тукка се бои
страшно от тях, и затова ги омагьосахме. Пет златни монети дадох на мага.
Юрао закима, щракна с пръсти и създаде цели три огънчета. Едното остана над нас, а
другите две се заеха да осветяват пода.
— Така — дроу се прегъна към пода — вие тук сте бил или много пиян или…
— Спящ — добавих аз.
— Изглежда, че е така — Юрао вдигна глава, усмихна ми се и ме похвали: — Ти ме
радваш, партньор! — и отново се върна към работата. — Така, вие сте минал от тук, аха,
тук има тухлен зид без разтвор. Дайте да махнем няколко тухли…
— ПАРИТЕ МИ!!! — развика се почтеният гном, хвърляйки се към намереното
съкровище. — Моите родни парички! Госпожо Тукка, сине, намериха се те!
Когато се отдалечавахме от лавката за подправки, там, в полумрака и под прицела на
червените очи на паяците ридаеше от радост прегърнало се цялото семейство гноми.
А мен ме интересуваше един въпрос:
— Ти защо му взе само пет жълтици, а не десет, както планираше? — аз не можех
въобще да разбера.
— Защото е добър баща, Дей. — Юрао излезе напред, задържа вратата позволявайки
ми да мина. — Разбери, много бащи, виждайки, че синът им се заглежда по момиче от
богато семейство, биха казали: „Забрави, тя не е за теб!” А този, забелязал чувствата на
сина си и започнал да пести пари. Явно и по нощите не е спал и работил три пъти повече. И
знаеш ли защо той тези пари не ги е отнесъл в банката?
— Защо? — аз си вдигнах яката и потреперих. Отново започваше виелица.
— Защото бащата на гномката преди сватосването, както се полага, проверява сметките
на жениха, и ако женихът не им харесва много и не го искат за зет, бъдещите тъстове
повишават сумата на откупа два пъти, а понякога и три. Така че, Тукка е скрил парите, та
когато озвучат сумата на откупа, да има повече, отколкото предполага бащата на
невястата. Гномите имат особени обичаи.
Да, не можех да кажа друго, освен:
— Застудява.
— Дай да вземем карета, няма защо да мръзнеш — предложи Юрао.
И вдигна ръка нагоре, а аз чух жално „мяу”. В грохота на копитата на притичалия
кентавър, този отчаян стон на мъничкото същество се изгуби, но аз все пак тръгнах на там,
откъдето ми се беше сторило, че чувам гласчето.
— Дей! — извика ме дроу.
— Тук има котенце! — и аз навлязох по-навътре в уличката. — Изглежда е съвсем
мъничко.
— Партньор, на теб само улични котки ти липсват — ядоса се Юрао, но хвърли
монетка на кочияша, потвърждавайки поръчката и тръгна към мен. — Сериозно, Дея, за
какво ти е някакво коте?
— Не ми трябва — аз спрях и се огледах, търсейки зверчето. — Но то изглежда, е
съвсем мъничко, а сега е зима, и студът с усилва… Ще загине до сутринта.
— Ама разбира се! Върху нея всеки момент ще се нахвърли чудовище, което трябва да
се усмирява, аз имам предвид духа на Златния дракон, ако си забравила, а тя се мотае по
сокаците! Дей, може и мишките-кръвопийци да идем да спасим, а?
— Светни ми — в отговор на шегата му, помолих аз.
Дроу отново запали три огънчета и аз видях до стената мъничко, мръсно, нещастно и
съвсем слабичко коте, което трепереше на студа и изплашено се притискаше към зида.
— О-о-ох, колко е нещастно. Виж, аз не съм лош дроу, но може би в отвъдното ще му
е по-добре? — произнесе Юрао
— А ти сигурен ли си, че има друг живот? — аз свалих шала си, приближих се до
котето, внимателно го завих и го взех на ръце. — Ами ако животът е само един, Юр? На
мен не ми е трудно да го спася, пък и храната в столовата на академията е достатъчна,
защо безразлично да го подминавам?
Малкото коте изплашено трепереше на студа, мяукаше и дращеше, а Юрао продължи
да настоява на своето:
— И какво ще правиш с него, когато възродения дух дойде?
— Със сигурност няма да го изгоня — аз го почесах зад мъничкото ушенце и котето
престана да драска. — Бедничкото, мислеше си, че ще го нараня.
— Съдейки по вида му, наранявали са го често напоследък. Добре, да вървим, ти
трябва да се връщаш в Академията, а аз съм на дежурство.
Докато пътувахме, аз галех котето, но то, кой знае защо, постоянно нервничеше. А
когато стигнахме до портала изобщо взе да фучи.
— Неспокойно е нещо, твоето нещастие.
— Щастие е, късмет — парирах аз. — Така и ще бъде, ще се казва Късметче.
— Защото е имало късмета да се озове при теб? — Юрао откровено ме дразнеше.
— Не, затова, че успях да го чуя, а представяш ли си, ако го бяхме подминали?
— Нямаше да е голяма загуба.
— Лош си ти.
— Не-е-е, аз си правя добре сметките и в сметките ми не влизаше котарак. Не се сърди
де!
Каретата спря, дроу скочи, помогна ми да сляза и ме изпрати до вратата, а там бедното
коте изобщо се изпоплаши. Започна да фучи, да дращи и да се опитва да се скрие под
палтото ми.
— Сигурно е измръзнало — промърморих и напразно се опитах да го успокоя.
И без да ме е грижа, че е мръсно, все пак го пуснах под палтото и го притиснах към
гърдите си. Котето моментално се успокои и даже сред воя на виелицата се чу как мърка
доволно.
— Малко е, но веднага се вижда, че е момче — подсмихна се Юрао и почука на
вратата.
Гоблинът — портиер показа дългия си нос и изпръхтя:
— Янка сама си дойде и то пеша, а Дейка я изпращаме и я возим, значи, а? И ето ви
една гатанка…
— Отдавна ми се иска да си пообщувам с госпожа Жловис — прекъсна го дроу с
мъглив намек.
Вратичката веднага се отвори, мен вежливо ме пуснаха да вляза, а на офицера важно му
казаха:
— Какво пък толкова, един път само, и то на пияна глава, а вие, офицер Найтес, все не
можете да се успокоите.
— А ти не тормози момичетата ми и по-малко задавай гатанки — и към мен: —
Партньор, утре се опитай да се появиш поне към вечерта. Жловис ще те покрие, ако има
нужда, нали Жловис?
— Е щом е по работа, така кажете — измърмори гоблинът и затвори вратичката.
Внезапно се чу вой.
В следващият миг земята под краката ни избухна в червено, а въздухът затрепери.
Когато духът на смъртта се материализира, аз едва не изкрещях — Дара беше в цялото си
великолепие! Косата — развяна, зъбите — с дължината на пръст, устата — озъбена, очите
— червени, а в ръцете — два огнени меча…
И тишина!
След това Дара изруга, даже плю на земята, въпреки, че, естествено, нямаше какво да
плюе, стана отново предишната, с която бях свикнала и с недоумение проговори:
— А, това си ти… Странно… Стори ми се, че… А, не, нищо. Защо толкова късно?
— Разследвания, работа… ик… — беше ми трудно са се успокоя след плашещото
видение.
— Ужас — изказа се и Жловис и се сплеска на земята.
А аз пак започнах да хълцам.
— Ама това дори не беше бойният ми облик! — възмути се Дара. — Намерихте от
какво да се изплашите!
Не знам, не знам, какъв й е там бойният облик, но мен и след този, краката с мъка ме
държаха.
— Жловис, сега с такъв заряд ще те вдигна! — изръмжа възроденият дух на смъртта.
Гоблинът се поизправи и на четири крака отпълзя в стаичката си. Явно имаше защо да
не обича Дара.
— А ти марш да си лягаш! — кресна тя вече на мен. А след това със съвсем друг тон:
— Та какво стана с пръстена?
Сведох поглед, чувствайки как се изчервяват бузите ми и забързах към общежитието,
надявайки се да не се наложи да казвам нищо на тази… сводница. Но уви, Дара умееше да
лети и с гърба напред, движеше се на крачка от мен и ме мъчеше с въпроси:
— Та какво с пръстена? В твоята спалня го няма, значи си го сложила, а? Дея, с кого
разговарям? Пак ли ще мълчиш?
— Сложих си го, на пръста ми е! — не издържах аз на стълбите.
— Слушай, Риате, ти кого придържаш там на гърдите? — Дара изведнъж напълно се
материализира и застана пред мен.
— Котенце — аз неволно се усмихнах, — сега ще го нахраня, след това ще го изкъпя,
то е още съвсем мъничко.
Миг, и пред мен отново се появи страшният дух на смъртта!
— Дай ми го тукккхх! — изсъска Дара
— Какво? — не разбрах аз, но отстъпих крачка назад и прикрих котето с две ръце.
— Зсссвяра! — засъска тя.
— Ама то е съвсем малко! — аз заобиколих огнено-червеното чудовище, а след това
изобщо се затичах.
В стаята Късметчето доста време не искаше да излиза на светло. Беснееше, отново
дращеше и жално мяукаше. Дълго му обяснявах, че разярената леля Дара, висяща във
въздуха с два огнени меча изобщо няма намерение да го убива. Котето не вярваше и се
стремеше да влезе в пазвата ми, Дара ръмжеше и настояваше да и дам този звяр.
След това дойде Верис. Извика я Дара, кой друг, и, разбира се, капитанът дойде не
сама, а в компанията на два огнени меча, само че нейните, за разлика от тези на Дара,
горяха със син пламък, а не с червен.
Кураторката за почна с вече вбесилото ме:
— Дай ни този звяр!
Котето жално измяука и притихна. На мен ми стана съвсем жал за него и все пак го
пуснах в пазвата си, но направо не ми се мислеше, че към петната от осмукано, сега ще се
прибавят и драскотини.
— Какви ги вършиш? — изрева Дара.
— Риате! — поддържаше я Верис. — Ние не можем да го унищожим, докато ти го
докосваш!
Тъй като, докато се опитвах да откъсна котето от дрехите си и да успокоя Дара, аз бях
принудена да седна на пода, то след думите на куратора, решително се изправих и заявих:
— Повтарям за последен път — това е коте. Просто коте! Малко, измръзнало, аз от
смърт го спасих, не за да го накълцате първо тук с мечовете си, а после да гледате дали
това е било коте или нещо друго!
Защото Дара ми беше казала, че би трябвало първо да му разреже туловището и тогава
би могла да каже дали има опасност или не.
— Ние с Късметчето отиваме на вечеря — реших аз. — А вие двете, можете да си
размахвате тук мечовете, колкото ви душа иска!
И ние отидохме в столовата.
Там котето се поуспокои, получи маса внимание и съжаления от адептките, беше
нахранено до такава степен, че коремчето му вече напомняше барабан, а след това ми
дадоха да взема и малко мляко и аз се върнах в стаята си. С млякото и котето!
Когато отворих вратата към стаята си, се оказа, че ние със Късметчето си имаме още
гости, освен Дара и Верис!
Гостите бяха прекалено нагли, прекалено високи и прекалено ядосани!
— Аз те предупредих! — изфуча седналият на дивана ми магистър Еллохар. Аз
захвърлих всичко, дойдох при вас в кантората и ви предупредих!
Надебелялото котенце веднага се досети, че отново го заплашва опасност и се опита пак
да се скрие в полуразкопчаната яка на роклята ми. Но шкембенцето му пречеше. Наложи се
да откопчая още две копчета. От маневрите ми едната вежда на магистъра изпълзя нагоре,
а Дара промърмори:
— Ама Тьер добре се е позабавлявал!
Със закъснение си спомних, че ако на шията всички петна ги беше премахнал кремът на
Риая, то на гърдите — не! Затова котето припряно беше закопчано под роклята от
изчервилата се стопанка.
— Хм — магистър Еллохар леко се намръщи, обърна се към Дара и се поинтересува: —
На тях вече весело ли им е?
— Не зная, мен ме блокират — сдържано отговори тя.
— И ти даже не надзърташ? — не повярва магистърът на Смъртта.
— То пък като че ли има какво да се види — намеси се Верис. — Но сега не става дума
за това!
И тримата се втренчиха в мен
— Котенцето няма да ви го дам! — решително отсякох аз.
Директорът на Школата за изкуството на Смъртта избухна в смях, отхвърляйки глава
назад. И смехът му беше един такъв силен и подигравателен. А след това рязко замълча, и
гледайки ме отново втренчено и заплашително, лорд Еллохар произнесе:
— Това не е коте, Дея! Ти държиш възродения дух на Златния дракон, за което ти и
партньорът ти, явно сте се досещали. Офицер Найтес е чувстващ, лъжата я усеща на
секундата, дори неосъзнатата, но той самият не се е научил още да лъже. Млад е и
зелен… — аз премълчах, а магистърът заповяда: — Дай ни звяра! Той е опасен, Дея. Но
ние не можем нищо да направим, докато ти се докосваш до него… или той до теб.
Котето притихна на гърдите ми и явно напрегнато се ослушваше, а аз си помислих, че
може и да е така, случват се и такива невероятни неща, като дух в малко котенце.
Но това не променяше нещата.
— Няма да го дам — уверено заявих аз.
Еллохар раздвижи шията и раменете си и стана. На мен изведнъж ми стана много
страшно и отстъпвайки към вратата заднешком, се опитах да обясня позицията си:
— Артефакторът лорд Нкер го е обичал. Наистина го е обичал. И той се предаде на
властите именно, за да защити духа. А той не би защитавал някакво чудовище! И ми го е
дал на мен, но не ме беше предупредил за това. Сложи ми медальона и каза, че при мен ще
се чувства по-добре, отколкото при императорското семейство. Аз си помислих тогава, че
става дума за медальона, но лорд Нкер…
— Разбрал чий пръстен украсява безименното ти пръстче — магистърът спря и скръсти
ръце на гърдите си. — така, значи Нкер, практически доброволно е върнал медальона на
Тьер… Забавна ситуация се получава.
Лорд Еллохар се обърна, върна се към дивана и отново седна, продължавайки да
размишлява на глас:
— Излиза, че артефакторът го е направил нарочно… интересно. Как всичко се
получава… Гривните са се върнали при истинските си собственици, медальонът се озова у
Тьер и сега императорът едва ли ще успее да измисли убедителни аргументи, за да го
изиска обратно… И духът на Златния дракон сега също е собственост на Тьер…
— В смисъл? — не разбра Верис.
— Пръстенът! — Еллохар се усмихна. — Аз все си мислех, че лорд Нкер е привързал
духа към аурата на нашата безценна адептка, но това би могло да я убие… а убийствата
изобщо на са в духа на Арсио, той е постъпил много по-умно — привързал го е към
пръстена. Затвори очи, Верис, погаси излъчването на тялото и веднага ще забележиш.
Кураторът последва съвета му и веднага смаяно прошепна:
— Принадлежност към Тьерите! Абсолютна! Но… духът се е подчинил доброволно…
Еллохар се усмихна и гледайки ме напрегнато, произнесе:
— Така е, защото Дея е преминала проверката и е била призната за достойна… А, виж,
на Риан Тьер ще му се наложи да повоюва…
И всички ме зяпнаха, а лейди Верис промърмори:
— Императорът ще се вбеси. Такъв подъл номер, и то в такова време.
— Няма да тръгне срещу Тьер — меланхолично произнесе лорд Еллохар, — все пак
става дума за любимия му племенник. Но на останалите ще им се види тесен света.
Особено на тези стотина хрътки, които са проспали срещата на Риате с тази въшлива топка
козина!
Аз изумено вдигнах поглед към магистъра, а той ме зарадва:
— Риате, ти наистина ли си мислеше, че само ти и Найтес сте стигнали до определени
изводи? Вие бяхте под наблюдение от момента, в който станаха достъпни спомените на
лорд Нкер. Единственото нещо, което не разбирам е, как са допуснали контакта ти с това
коте?
Като се има предвид, че днес изобщо не бях забелязала наоколо никой подозрителен,
ми беше трудно да повярвам в думите на магистър Еллохар… Реших при удобен случай да
попитам лорд-директора, а засега просто си замълчах.
Магистърът на Смъртта наклони глава и добави:
— Знаеш ли, аз мога много лесно да измъкна твоя кокалест мачок от пазвата ти. Искаш
ли да ти покажа как?
Стана ми страшно за котето и думите сами изхвърчаха от устата ми:
— Знаете ли, а аз мога много лесно да ви наградя с проклятие за остро разстройство.
Искате ли да видите как?
Последва пауза.
След това лорд Еллохар се обърна бавно към Верис и се осведоми:
— Ти чу ли това?
— Ама, магистър, та тя, все пак, не е от вашите адепти — с извиняващ се тон заговори
изведнъж куратора.
— Мислиш ли, че си заслужава да й простя? — меланхолично се поинтересува той. —
А на мен ми се струва, че не трябва да се прощава арогантността…
Дара вежливо произнесе:
— Не искам нищо да кажа, но…
— Млъкни тогава, досаднице възродена! — лорд Еллохар отново се обърна към мен и
се озъби: — Боиш ли се?
— Малко — не скрих аз.
— Само малко?
Усещането ми беше, че той не се възмущава, а се подиграва.
— Много, много ме е страх! — уверих го аз, изобразявайки честен поглед.
— Добре, живей! — той отново стана. — Това е момичета, проблемът си е на Тьер, аз
си измивам ръцете.
— А… ами Дея? — изплашено се обади Верис.
— Котаракът през нощта да стои навън и нищо няма да й се случи на вашата Дея —
магистърът се усмихна и дори без подигравателни нотки добави: — Духът на Златния
дракон няма да причини вреда нито на нея, нито на академията, така че, отпуснете се и
двете. Тялото си, той току що го е сменил. Ако Риате или Тьер не ги грози опасност, ще
порасте като нормален котарак, а ако се появи опасност… Е, аз е бих искал да съм на
мястото на тези, които решат да навредят на вашата мила, пръскаща заплахи за проклятия
адептка. Други въпроси?
Въпроси Дара и лейди Верис нямаха, а на мен ми се появиха:
— Магистър Еллохар, а с какво да го храня? — поинтересувах се аз.
Мен ме изгледаха с такъв поглед… Въпросите моментално отпаднаха.
— Това е котарак, адептка! — студено натърти директорът на Школата за изкуството на
Смъртта. — Просто котарак! С една-единствена разлика — желателно е през нощта да се
оставя извън жилището, колкото до всичко останало — банално пригранично коте! Но, ако
искаш, мога да ти кажа какво да правиш, когато мачокът го замъчи запек!
— Проклятие за остро разстройство? — предположих аз.
— Три петачета и лекар по животните! — излая магистър Еллохар.
— Нашите адепти биха предложили да му се промие дебелото черво — Верис сви
рамене. — Всеки си има свой подход към решаването на проблемите.
— Стига си я защитавала и извинявала — заповяда лордът, посочвайки ме, а след това
добави: — Трябва да го науча това проклятие и като отивам на гости на Тьерите… —
коварен поглед към мен, — няма защо да се опасяваш от излишно тегло, Риате!
След това обещание, магистър Еллохар изчезна. Не обгори пода.
А когато останахме сами, Верис помоли:
— Покажи котето.
Вечерта мина чудесно. Ние изкъпахме Късметчето, изсушихме го, но след това го
отнесохме за през нощта в стария парк, където му оставихме едно старо одеялце. Котето
заспа, куратор Верис отиде на разходка, а ние с Дара тръгнахме към общежитието.
— Забавно — наруши тя мълчанието, — обикновено духът напада новия си собственик
и ако се получи, го убива. Никой не иска да съществува в подчинение. Възродените за
свободата си се сражават по-отчаяно и от живите… Защо теб не те е пипнал?
— Ти си се опитвала да убиеш Тьер? — попитах аз.
— Еллохар — Дара оправи призрачните си коси. — Намеси се Тьер, който за разлика от
мен беше разбрал, че магистърът на Смъртта просто си играе, позволявайки ми да
повярвам, че мога да победя. И се намеси в критически момент… А след това той ме…
освободи.
— Какво? — аз даже не разбрах.
— Аз съм съвършено свободна — отчетливо произнесе Дара. — Магистър Риан Тьер
ме освободи, вливайки ми сила. Аз мога да се родя отново, да живея отново, но не искам.
Засега не искам. Може би, по-нататък, когато вече няма да съм му нужна. Възможно…
Сега ми е добре с него и аз се радвам, че той избра теб, Дея. Достоен избор. Просто исках
да го знаеш.
Духът на смъртта се разтвори, а аз отидох да си лягам, мислейки си, че денят не беше
никак лош.