Fall (BG) 🇧🇬

Глава 8

Коридорите на общежитието в училищната сграда се бяха превърнали от внушителни и уютни в снимачна площадка на филм на ужасите. Всички прозорци бяха силно напукани, трябваше им само леко побутване и щяха да се строшат на пода и да пуснат гъстата сива мъгла вътре. Докато минаваха покрай останалите апартаменти, Иван и Саймън неведнъж попаднаха на врати, откъснати от пантите и връхлетяли в стаите. Нищо по коридорите не даваше никакви признаци на живот, от стаите също не се чуваше нищо. Засега Саймън реши да отдаде това на възможността всички още да спят и той и Иван да са първите будни. Но тази мисъл не успя да се задържи много дълго в съзнанието му. Иван крачеше три крачки пред него и оглеждаше внимателно всеки детайл. Картините на известни художници и видни личности, окачени по коридорите на цялото училище, сега стояха разбити на пода. Но това, което плашеше двете момчета най-много, беше фактът, че наоколо буквално не се чуваше нито звук. До този момент никой от тях не беше ставал свидетел на такава мъртвешка тишина. Мястото беше като гробище, забравено и изолирано от останалия свят. Само дето по гледката през пропуканите стъкла на прозорците си личеше, че навън положението бе още по-лошо. Пансионът се намираше в южната част на училището, която предоставяше ясна видимост към гората, намираща се на 50 метра от сградата. Сега обаче не се виждаше нито едно дърво, всичко навън бе потънало в сива потискаща мъгла.
Докато слизаха по стълбите към долния етаж, Иван спря внезапно и направи знак с ръка и на Саймън да спре, след което се ослуша. Саймън не разбираше какво става, но не каза нищо, а напрегна слуха си.
-Гласове. - на лицето на Иван пробягна усмивка и той се извърна доволно към приятеля си. - Май не сме сами в крайна сметка. Хайде, да отидем долу.
Саймън отново не каза нищо и го последва. Слязоха на втория етаж, завиха и тръгнаха по стълбите за първия, които ги изведоха в южното фоайе, намиращо се точно до училищния стол. Именно оттам се чуваха нечии гласове. Двамата ученици решително се запътиха към столовата, като преди да отворят вратата се спогледаха, сякаш за да си вдъхнат взаимно кураж. Секунда по-късно Иван се протегна и открехна вратата.
-Трябва да огледаме за още оцелели. - говореше плътен мъжки глас. Момчетата веднага познаха чий е. - Не може всички в училището да са мъртви.
-Спести си приказките, Джо, вече огледахме цялото общежитие, чукахме на вратите, но така и никой не отговори. - Иван и Саймън моментално познаха гласа на директор Хил - строг, плътен и всяващ респект, както винаги. - Вратите са устойчиви, щом ти не можа да ги разбиеш, никой няма да може.
-Трябва да опитаме пак! - настоя другият глас.
-Казах нещо! - гласът на Конър Хил прогърмя из помещението и изкара акъла на Иван и Саймън, които още не смееха да се подадат иззад ъгъла на антрето. - Никой няма да напуска столовата, докато не наредя друго!
Повече никой не се обади. Иван реши, че това е най-добрата им възможност да се представят и отвори нацяло вратата, влизайки в помещението. В мига, в който го видяха, всички присъстващи го изгледаха с почуда. Саймън не се поколеба и го последва мълчаливо, оглеждайки с интерес хората в столовата. Не бяха само директорът и мъжът, с когото спореше - охранителят Джо Кемпбъл. Позна няколко от преподавателите на класа му, сред които и класният му ръководител Явор Пиърс. Колкото и внушителен да беше директор Хил, никой не оспорваше факта, че Явор Пиърс го е надминал във всяко едно отношение. Беше висок почти два метра и стърчеше над всички в цялото училище, освен това имаше стройно и стегнато тяло, строги, но симпатични черти, почти никога не се усмихваше, а погледът му можеше да накара и най-големият перко да се вкамени от страх. Беше успял да внуши страхопочитание у всеки един ученик в училище „Максуел Кинг" и, макар да не го показваше, се гордееше с това. Що се отнасяше до неговия клас, Пиърс имаше двойно по-строги изисквания, отколкото към останалите. Преподаваше биология и химия и не толерираше мързела и безхаберието в часовете си, а ако някой се осмелеше да си ги позволи, той не се колебаеше да му драсне една двойка в дневника, плюс забележка. Най-много от всичко държеше да дисциплината и никога не пропускаше шанс да напомни това на учениците си. Радваше се, че във времена като тези, където учениците имат прекалено много права, а учителите - твърде много задължения, е успял да се улесни максимално работата по учебния процес.
В мига, в който видя двете момчета обаче, Явор се изправи от стола и направи нещо, което много рядко си беше позволявал пред който и да било от класа си - усмихна се. И то не леко и едва забележимо, лицето му придоби напълно различна гримаса от тази, с която Иван и Саймън бяха свикнали. Без да казва нищо, той се запъти към тях, подминавайки директор Хил и Джо, и ги прегърна. Стисна ги толкова силно, че едвам си поемаха въздух. Друго бе ангажирало ума им в момента - радваха се, че виждат строгият си вечно намръщен класен ръководител в тази нова светлина, но знаеха, че за държанието му има някаква много сериозна причина. И съдейки по поглъщащата сива мъгла отвън и фактът, че не срещнаха и не чуха никого и нищо по коридорите, докато слизаха насам, им подсказваше, че причината не е никак добра. Същото им каза и разтревоженото лице на класния им, когато ги пусна - на челото му се бяха появили бръчки от загриженост, а беше само на 27. Лицата на останалите изглеждаха по същия начин - намръщени и силно обезпокоени.
Накрая Явор прекъсна дългото мълчание, обръщайки се към двамата си ученици:
-Момчета, слава богу, че сте живи. Нямате представа колко се радвам да ви видя. Добре ли сте?
Иван и Саймън се спогледаха объркано. „Слава богу, че сте живи."? Какво искаше да каже с това? Защо да не са живи? Забелязвайки объркването, изписано на лицата им, Явор продължи:
-Предполагам още не сте наясно със ситуацията. По-добре седнете, с директор Хил ще ви обясним, поне това, което ние знаем до момента. - той ги подкани да седнат на масата, край която се бяха събрали всички - Конър Хил, още няколко преподаватели, трима охранители, двама от които постъпили на работа от тази година, и трима ученици - момиче и две момчета. Саймън разпозна момичето - двамата се бяха видели точно преди два дни, на първият учебен ден.
-Ти си Ребека, нали? - рече той на глас. - Ребека Монтгомъри? Видяхме се онзи ден, но нямахме възможност да се запознаем добре. Ти си новата ни съученичка, ако не греша.
Десетокласничката не отговори, само кимна мълчаливо и извърна поглед на другата страна. „Свенлива е - забеляза Саймън. - Разбрано. Няма да я заговарям."
Когато се настаниха край масата, Иван имаше чувството, че можеше да разреже напрежението в стаята с нож. Всички мълчаха, сякаш чакаха другият да поеме думата и да им обясни какво се е случило. Накрая единият от двамата новопостъпили млади охранители се изправи:
-Няма много за обясняване, пичове, просто е: всички сме прецакани.
-Шейн, просто седни и замълчи! - скастри го Джо, старши охранителят, който беше на тази работа вече десета година. Носеше му се репутация на свободолюбив човек с идеална доза чувство за хумор. Сегашната ситуация обаче напълно бе помрачила настроението му, както и на останалите.
-Някой ще ни обясни ли какво е това? - Иван реши, че не иска да губи повече време, и посочи гледката навън през прозореца. - Откъде се взе тази мъгла, защо в цялото общежитие е тихо като в някоя проклета гробница и защо всички сте толкова... обезпокоени? Обзалагам се, че е свързано с онази машина, прав ли съм? Нещо се е объркало, не е сработила.
-О, ще ни се да не беше сработила. - взе думата София Отеро, учителката по рисуване. - Само че сработи и именно това доведе до тази каша.
-Не разбирам - започна Саймън, - нали целта на това нещо беше да пречисти въздуха и да направи планетата ни отново сто процента годна за живеене?
-Да, но, както можеше да се очаква, нещата се объркаха. - продължи Джо. - Машината даде на късо или нещо такова, знам ли, просто направи проблем... А, както всички знаем, последиците от това са космически. В момента виждаш тези последици през прозореца.
-Мъглата... - Иван поклати глава и се обърна въпросително към класния си. - Това не е обикновена мъгла, нали, господине?
Явор не каза нищо, само поклати глава.
-Не сме наясно какъв е съставът й. - взе думата София. - Преди час пратихме двама от охраната, за да огледат периметъра. Комуникирахме с тях по уокитокито, понеже телефонният сигнал и интернетът са прекъснати. По едно време чухме крясъци и след това връзката внезапно прекъсна. Оттогава никой от тях не е опитвал да се свърже с нас.
-Каквото и да има навън, никак не е хубаво. - обобщи Шейн в едно изречение.
-Значи сме затворници тук? - заключи Иван. - Докога мислите, че ще стои тук тази мъгла?
-Нямам представа, но дано не е много, нямаме запаси за повече от седмица-две, имайки предвид, че сме над десет души. - отбеляза Джо. - Отделно кой знае още колко още не са се събудили.
-Мен повече ме тревожи Северното крило. - Конър Хил стоеше пред прозореца с ръце в джобовете и гледаше в посока на северната част на училището. - Там мъглата е проникнала напълно, понеже прозорците не са бронирани. Какво ли е станало с учениците, които са били по стаите си, когато целият този хаос е настъпил?
-Ще се наложи да проверим. - рече уверено Явор Пиърс. - Но не сега. Още не сме сигурни какво ще ни стане ако вдишаме от онова нещо.
-Както винаги, Пиърс, с теб мислим еднакво. - Конър се отдръпна от прозореца. - Тази нощ ще пренощуваме тук, за да бъдем всички заедно в едно помещение. Утре аз, Джо и охранителите, или тези, които са останали от тях, ще претърсим сградата до основи за още оцелели. Ще минем през директорския кабинет, за да си взема шперца и да отключа всички заключени врати в общежитието.
-Шперца? - повтори Иван изумен, без да крие изненадата си. - Не знаех, че имате универсален ключ.
-Не ти и трябва да знаеш, момче. - директорът му хвърли един строг поглед през рамо и отново се обърна към класния. - Пиърс, надявам се, нямаш против да ни придружиш. Силата ти може да ни е от полза ако някоя от бравите на вратите е повредена или изникне някакъв друг непредвиден проблем.
Явор кимна без да каже нищо и побърза да сведе глава. Единственият човек, пред когото бяха виждали класният им ръководител да се огъва, беше Конър Хил. Може би се дължеше на това, че е директор, разсъждаваше Иван, но по-вероятно беше да е поради факта, че навремето Конър му е бил класен. Вероятно именно от него Явор бе научил как да всява дисциплина и респект у учениците толкова добре. Понякога двамата си приличаха като две капки вода и това не оставаше незабелязано от никого.
След като възрастните взеха окончателното си решение да изчакат до сутринта, преди да предприемат действие, Иван и Саймън нямаха избор освен да се примирят. И без това не бързаха за никъде, нямаше какво друго да правят, освен да чакат и да се взират в призрачната гледка, в която се бе превърнал огромния паркинг пред училището, както и останалия свят. Мисълта, че може никога повече да не види слънцето, синьото небе и белите като памук облаци, предизвика ледени тръпки по тялото на Саймън и момчето побърза да се абстрахира от лошите помисли, както го съветваше Иван. Вместо това се замисли за Касиди. Тази мисъл го глождеше от мига, в който бе осъзнал положението, в което се намираше - Иван се беше чул по телефона с нея секунди преди експлозията. Това означаваше, че когато уредът е избухнал, тя все още е била навън. Какво ли я бе сполетяло? Беше ли изобщо жива? Тези въпроси не му даваха покой, макар привидно да се преструваше, че е спокоен. Иван обаче, както винаги, познаваше кога някой от приятелите му, независимо кой, крие нещо. Той седна на стола срещу Саймън и скръсти ръце. Нямаше нужда да му казва нищо, за да му покаже, че очаква от него истината. Саймън също нямаше нужда да говори, за да му даде знак, че разбира. Двамата се отделиха от другите и седнаха на една маса в ъгъла на столовата.

_________

Това беше краят на тази глава. Ако историята ви харесва, може да гласувате или коментирате. Лек ден! ❤