Fall (BG) 🇧🇬

Глава 24

Нощта винаги беше любимото време на Ребека. Още от малка, когато си нямаше приятели и само чакаше майка й да се прибере късно вечерта, за да може двете да излязат на среднощна разходка до „Високата поляна" и да стоят там близо час, легнали по гръб върху меката трева, взирайки се в звездите и в светлините на града. Джуана - майка й, веднъж й бе казала, че зад всеки от тези светещи прозорци стои човек със своята уникална история, чакащ възможност да се изяви пред света.
-Някои успяват - казваше тя, - защото са упорити. Амбициозни. Уверени в собствените си предели и възможности. Другите също могат, но не предприемат нищо, а отлагат. Оставят се на произвола на съдбата, сякаш успехът ще дойде от само себе си. Трети са прекалено свенливи и стеснителни и не искат дори да опитат, страхуват се от провала, мислят си, че всички ще им се подиграват ако сбъркат. А истината е, че понякога без риск няма сполука.
Ребека знаеше много добре от кой от изброените типове е тя. През целия й живот всички й повтаряха едно и също нещо - да бъде по-уверена, по-нахъсана, по-решителна... Звучеше толкова лесно, но за нея това би означавало коренна промяна. А тя никога не се справяше добре с промяната, независимо под каква форма. Майка й беше единствената, която успяваше истински да я разбере и да я успокои, когато е тъжна или депресирана.
Спомняше си деня, в който разбра за самолетната катастрофа. Връщаше се от училище след поредния гаден ден, а баща й седеше на стълбището, заровил глава в коленете си, хлипайки. Никога преди това не го бе виждала да плаче, нито пък след това. Джак Монтгомъри беше студен човек, не обичаше да показва емоциите си, но в него ден беше напълно различен човек.
След смъртта на майка си Ребека остана сама с него. Не можеше да се оплаче от нищо, баща й винаги се бе грижел добре за нея. Но без позитивната енергия, която майка й излъчваше, къщата им се бе превърнала в студено и потискащо място.
-Бека?
Тя вдигна глава и видя насреща си двете момчета, с които се бе запознала - Иван и Саймън.
-Добър вечер. - поздрави тя сдържано.
-Отиваме си в стаята. Ако искаш ела. Ще ни се отрази добре да имаме друга компания.
Защо не, помисли си. Нямаше какво друго да прави, нека поне бъде сред хора.
-С удоволствие. - усмихна се тя и ги последва.
В мига, в който влезе в стаята, я лъхна миризма на пот и чорапи. Ребека се постара да не реагира по никакъв начин и просто прие, че това е нормално за помещение, в което живеят само момчета.
-Не можем да отворим прозореца, за да проветрим. - Иван се усмихна и се излегна на леглото си. - Недей се преструва, знам, че смърди.
-Мястото има нужда от женска намеса. - тя седна на края на леглото, където стоеше и Саймън. - Чие е четвъртото легло, мислех, че тук сте само вие и онова момче Том, за което ми говорихте по-рано?
-Касиди също спи тук. - обади се Саймън.
-Защо не е в женското общежитие?
-Причините са две. - Иван пъхна ръката си под блузата. - Първо: тя презира съученичките си, не може да ги изтърпи и един предиобед, камо ли да дели стая с тях. И, повярвай ми, разбирам я, и ти би разбрала, онези са пълни кучки. Освен всичко това заместник-директорът ми дължеше услуга, затова не беше трудно да я уредя при нас.
-Явно сте много близки. Откога сте приятели?
-Точно една година. Двамата със Сай тъкмо си бяхме оправили багажа и решихме да излезем до центъра да си вземем по един дюнер по случай началото на 9-ти клас. Него ден в общежитието беше настанал пълен хаос заради стотиците ученици, които се настаняваха по стаите си. Ние бяхме от малкото привилегировани, които бяха по трима души на стая, останалите бяха по четирима, някои дори по петима. Тогава още не се познавахме и с Том, той също беше новак като Касиди, затова не го взехме с нас. Брат, довърши вместо мен, ще ида да пусна една вода, стискам се от половин час. - Иван скочи от леглото и влезе в тоалетната. Двамата го проследиха с поглед. В мига, в който Иван затвори вратата на банята, в стаята настана неловко мълчание. Саймън и Ребека отбягваха погледите си, сякаш ако се погледнеха щяха да причинят някакъв глобален катаклизъм. В момента въпросът беше кой от двамата е по-дързък, за да наруши мълчанието.
-К'во замлъкнахте, един разговор ли не можете да проведете?! - обади се Иван от тоалетната. - Сай, какво чакаш, доразкажи й, момичето ни пита нещо!
Макар да не го бе осъзнал, Иван току-що бе направил ситуацията още по-неловка за приятеля си. След като вече нямаше накъде да гледа, Саймън се престраши и погледна Ребека в очите.
-Докато чаках на опашката на дюнерджийницата, Ванката ме помоли да му запазя мястото, сети се, че трябва да се отбие през магазина за електроника да се види с някакъв семеен приятел. Останах сам. - направи умишлена пауза, за да покаже, че е минало известно време. - Редът ми наближаваше, пред мен стоеше само един човек, когато някой ме хвана за тениската и ме дръпна с всичка сила, събаряйки ме на земята. Ударих си главата в един от столовете и се строполих на земята, а всички около мен не преставаха да се смеят и да ме сочат с пръсти. Човекът, който ме събори, беше Нейтън Форбс, по-известен в училище като Бигфут...
-Голямата стъпка? - попита Ребека. - Това не беше ли...
-Момчето, което по-рано днес създаваше проблеми в столовата, заедно с групата си. - Саймън кимна. - Същият. Него ден той и цялата му група бяха там. Чък и Били - двамата от другарите му, ме хванаха и ме завлачиха зад заведението, където нямаше никой. Наоколо имаше хора, но се правеха, че не виждат нищо.
„Бездействието - помисли си Ребека, - най-големият враг на съвременните хора."
-Когато отидохме отзад, отново ме събориха на земята. Нейтън се качи отгоре ми и започна да ме млати. Това беше най-силната болка, която съм усещал, юмруците му бяха като от желязна сплав. Беше сякаш ме удрят с дилаф. Не беше напълно безпричинно, Нейтън отдавна ми имаше зъб, заяждаше се с мен от първи клас, но откакто започнах да дружа с Иван, той ме защитаваше. Двамата са се сбивали неведнъж заради мен, но Иван принципно побеждаваше. Очевидно него ден Нейтън ни е дебнал и само е чакал удобен момент, в който да не съм близо до Иван.
-Как се измъкна? - Ребека помисли, че се досеща за отговора. - Иван ли те спаси?
-Не. - Саймън поклати глава. - Не беше Иван... Тъкмо, когато Нейтън беше на път да ме удари още веднъж, отстрани се чуха звуци от борба. Двамата се извърнахме - някой се биеше с Чък и Били. Бях сигурен, че е Ванката. Не можех да различа нищо, тъй като главата ми беше замаяна от ударите, а и всичко ставаше толкова бързо. Успях да позная само, че е момиче. След няма и половин минута боят приключи, тя ги натръшка с лекота, като че ли беше някакъв сенсей по карате или нещо подобно. - Саймън искрено се засмя, а на лицето му се изписа широка усмивка, която зарази и Ребека и тя също се усмихна.
-Била е Касиди. - разбра тя.
-Да. - Саймън не спираше да се усмихва. - Но все още трябваше да се погрижи за Нейтън. До него момент всички знаехме, че той бе физически най-силният човек в училището. Неслучайно прякорът му все още е „Бигфут", днес видя колко е огромен. Но това не попречи на Кас да му разбие носа и да го повали на земята, макар и не толкова лесно като другите. Разбира се, и тя бе претърпяла един-два удара, но те не бяха нищо в сравнение с боя, който тя му спретна. Тогава се уверих, че най-важна е не физическата сила, а уменията и начина, по който я прилагаш. Лежах на земята без да мога да помръдна, гърбът ме болеше. Исках да се изправя и да й благодаря, да я прегърна. Междувременно Били се беше изправил и идваше зад нея, а тя не го виждаше, понеже вървеше към мен. Тогава брат й Трой се появи, заби му няколко юмрука в лицето, след което го нокаутира. Двамата бяха толкова готини заедно. Касиди се пресегна, хвана ми ръката, помогна ми да се изправя, преметна ръката ми зад тила си и ми помогна да вървя. Трой мина от другата ми страна и преметна другата ми ръка зад врата си. Двамата ме заведоха до колата си и ме закараха в болницата. По пътя тя не спря да ме пита как съм и имам ли нужда от нещо. Двамата останаха с мен през цялото време, после Трой закара мен и нея до училището. Двамата си казаха довиждане и той тръгна към Уайттаун, родния им град. Касиди ме заведе до стаята ми, а там заварихме Иван. Беше се побъркал от тревога, каза, че ми е звънял пет пъти. Когато ме видя с всичките синини и рани, ме хвана и ми помогна да легна. Разказах му за нея и как ме е спасила от Бигфут и групата му. Това беше началото на приятелството ни. От него ден нататък започнахме да се движим заедно, да сядаме на един чин, да си говорим. Те двамата започнаха да тренират бойни движения. Ванката беше и все още е много добър, ала тя беше просто невероятна. Каза, че най-добрият приятел на брат й я е научил. Името му нещо ми се губи... Беше нещо с Д... Джъстин, ако не се бъркам. Както и да е. С всеки изминал ден ставахме все по-близки, започнахме да се държим заедно, да си помагаме всеки с каквото може. Освен всичко друго, Касиди бе и изключително умна. Двамата с нея непрекъснато се състезавахме кой ще има повече точки на теста, кой ще има по-висок успех и т.н. Тя е нещо като комбинация между мен и Иван.
-Звучи наистина забележително момиче. - Ребека нямаше как да не го признае. Ако дори половината от това, което чу, е истина, приятелката на двете момчета определено беше от типа хора, на които тя винаги се бе възхищавала - умни и интелигентни, но в същото време бойни, амбициозни и упорити. Само да можеше и тя да е такава. Но на всеки му бе отредена някаква роля в живота. Може би нейната беше да се крие в сенките и да се радва на величието на другите.

Иван подслушваше разговора им като дърта клюкарка. Начинът, по който приятелят му умееше да разказва и да придава живот на всяка дума, която излиза от устата му, наистина беше впечатляващ. Той пусна водата, застана пред мивката и си издърпа ръкавите, за да си измие ръцете. Когато се пресегна за сапуна обаче нещо прикова вниманието му. Нещо на дясната му ръка. Иван се вгледа - на китката му имаше нарисувана звезда с пет заострени краища. Беше синя на цвят, а два от лъчите й бяха червени. Той я намокри и започна да търка мястото, ала рисунката не избледняваше, като че ли беше част от кожата му или постоянно татуировка. Но той никога не си беше правил татуировки. Странно, помисли си той, пусна си ръкава и се върна при другарите си.