Fall (BG) 🇧🇬

Глава 14

3:00 през нощта
Не усещаше, понеже сънуваше, но цялото й тяло трепереше. Не спираше да се върти в леглото, да шава и да си мърмори под носа.
-Какво е това? - бълнуваше тя. - Мили Боже, какво...
В съня си Ребека се бе озовала насред шосето. Наоколо няма никого, от двете страни на асфалта има гъста гора с борови дървета, издигащи се като сенки право към нощното небе. Не може да каже с точност колко е часът, но се ориентира, че е по някое време на средата на нощта, тъй като нито на запад се виждат лъчите от залязващото слънце, нито на изток - от изгряващото. Единствената светлина е от... Внезапно усеща лека тежест в ръката си. Поглежда - фенерче. Откъде се бе взело? И защо чак сега усети тежестта му?
-Бека... - баща й. Би познала гласа му навсякъде. Обръща се, но накъдето и да погледне вижда единствено асфалта и черните сенки на боровите дървета, сливащи се с тъмата на нощното небе. Баща й не е наоколо. Или поне не го вижда. Може би й се е причуло.
Ребека се обръща по посоката, в която се бе озовала в началото на съня - в посока изток. В този момент нещо в съзнанието й прищраква и тя мигновено разпознава пътя: оттук бяха минали с баща й на отиване към Даунлайт. Това беше главният път за града. Само дето сега се е насочила в обратната посока. Разбира, че може да се обърне и да опита да стигне до града, но чувства как интуицията й и всичките й вътрешни инстинкти се борят против това й решение, незнайно защо. Подтикват я в другата посока, а най-близкото населено място натам е на повече от десет километра. Въпреки това тя вече върви натам, доверявайки се напълно на интуицията си, както я бе учил баща й. Околността е мрачна, пуста и доста зловеща, ала Бека е благодарна, че се намира далеч от онази гъста призрачна мъгла, спуснала се над града. Нощното небе е ясно и тя спокойно може да различи малката и голямата мечка, изрисувани от звездите. Фенерчето й не е особено силно и не осветява надалеч.
След като върви вече близо половин час, Ребека решава да си почине и се отклонява от шосето, влизайки в гората. Сяда още до първото дърво, до което стига, и се обляга на дебелия му ствол. Иска й се да затвори очи и да подремне, ала същевременно се страхува. Предпочита да остане нащрек, в готовност, ако нещо се случи. Въпреки че по някаква също необяснима причина чувства, че на това място не дебнат опасности... Поне за нея.
В крайна сметка умората и отчаяната нужда за сън си казват думата и Бека решава да им се отдаде. Затваря очи и оставя на мъртвешката тишина, царяща в гората, да я приспи.
Може да е спала само няколко минути. А може би са били часове... Или пък дни? Трудно е да се прецени. Важното е, че вече се чувства по-ободрена и може да продължава по пътя си. В момента, в който се изправя на крака, чува пукот зад себе си откъм гората. Тялото й се сковава от ужас при мисълта какво би могло да я дебне там, иска да бяга, да изпищи и да бяга надалеч... Но отново инстинктът й я тласка право към потенциалната опасност. Изпълнена със страх и недоверие, Бека се обръща в посоката, от където бе чула звука. Това, което вижда, я оставя като втрещена, неспособна да изрази каквато и да е било емоция в момента. До едно от близките дървета лежи мъртво тяло на младо момиче, чието лице не бе виждала никога досега. Мъртвата изглежда на приблизително двадесет години. Очите й са празни, блуждаещи някъде надалече, кръв тече от прерязаното й гърло право към елегантната чисто бяла рокля, с която е облечена. За трети път Ребека позволява на интуицията си да я води и въпреки неописуемия ужас, сковал цялото й тяло, тя се приближава бавно, но решително към трупа. Когато е вече на няколко крачки разстояние, нещо в роклята, с която е облечена непознатата, привлича вниманието й: има етикет. Ребека насочва фенерчето към надписа на етикета, за да се опита да го прочете от разстояние, но шрифтът е прекалено дребен. Трябва да се приближи още. Само при мисълта, че стои на няколко метра от гниещ труп, би й се повдигнало, но сега успява да запази самоконтрол. Пристъпва към тялото, навежда се до него, хваща етикета на роклята с два пръста и присвива очи, за да прочете написаното:
Магазини WAIKIKI. Цена на стоката: $5999
WAIKIKI? Това е магазин за дрехи, има логика, казва си Бека. Но коя е тази жена и по-важното: кой й е причинил това? Дали е още някъде наоколо?
Вече няколко минути стои, взирайки се в произволна точка навътре в гората, обмисляйки какво да прави, дали да продължи в посоката, накъдето я водят инстинктите й, или да се връща към града на безопасно място. След минута осъзнава, че вече е тръгнала на изток. Все пак решава да се довери на себе си изцяло. Нещо я насочва натам, някаква енергия, мистериозна сила, която все още не е успяла да овладее и чиито произход още не й е ясен.
Фенерчето премигва. Батерията му няма да издържи още дълго, трябва да побърза. Но как да бърза при положение, че не знае какво търси? Голяма дилема, помисля си Бека и същевременно ускорява крачка. Човек би си помислил, че толкова късно посред нощ би трябвало да се чуват щурци или бухали от гората, или пък да прехвърчат светулки. Но местността не изглежда като изкарана от вълшебните приказки. По-скоро като от някой депресиращ трилър или книга на Стивън Кинг.
След още цял час и половина ходене, Ребека е на път да направи нова почивка за дрямка, когато нещо в далечината приковава погледа й. Тя използва малкото си останали сили и хуква да бяга по шосето. Отпред има нещо, някаква неравност в асфалта. Отдалеч не се различава какво е точно. Когато се приближава съвсем, тя вижда, че това е много повече от неравност. Насред пътя е зейнала дълбока яма, широка няколко метра, която продължава и в гората. Образувала е дълга линия, перпендикулярна на асфалта и запречваща движението. Ребека усеща, че я обзема необясним кураж, но бърза да се възползва от него и отива до ръба, след което надниква над дупката. Където и да е дъното на пропастта, то определено не е видимо за човешкото око, особено през нощта, уверява се тя. Поглежда напред - на няколко метра по-нататък има още една яма, която, макар и не чак толкова широка, също заема и двете платна на шосето и спира движението.
-Какво е това? - дава си сметка, че проговаря за първи път откакто не е озовала на пътя. - Мили Боже, какво... - не намира думи, с които да изрази почудата си. Какво представляват тези дупки, кой ги е създал? Дали са резултат от някаква стопанска дейност? Защото определено не изглежда да е така. Коя стопанска дейност ще направи това и с каква цел?
Нямаше време да се чуди още дълго, понеже няколко секунди по-късно отвори очи и се озова в училищната столова. Разбира се, че бе сънувала! Беше си твърде шантаво, за да е истина. Шосето, тъмната нощ, трупа, пропастите... Като от някой филм на ужасите. Не че не можеше да очаква да сънува подобни сънища имайки предвид в какво положение се намираше в момента - затворени между стените на училищната сграда, без да може да излезе извън портите, тъй като не се знае какво има там. Дори не им бяха позволили да спят в стаите в общежитията, понеже още не ги бяха обиколили всичките. Предстоящият ден обаче щяха, или поне така обещаваше директор Хил. А още от деня, в който с баща й я записаха да учи в „Максуел Кинг" Ребека остана с впечатлението, че Конър Хил е мъж на думата си.
Без да мисли повече за странния си сън, Ребека се отпусна на дюшека на пода и меката възглавница и затвори очи.

_________

Това беше краят на тази глава. Ако историята ви харесва, може да гласувате или коментирате. Лек ден! ❤