Неговият пистолет

Оръжие в мивката

Отидох в стаята си, за да пробвам блузата, която беше жълта на цвят. Беше ми малко широка, но ми харесваше как ми седи.

Той почука на вратата.
- Можеш да влезеш.
- Не си гола, нали?
- Не, казах, че можеш да влезеш.
Той отвори вратата и ме огледа.
- Изглеждаш добре. - Той премести погледа си към часовника в стаята.  - Ще трябва да тръгвам. До скоро.
- Къде отиваш?
- Трябва да нахраня Ранг, понеже е злобен с всички, освен мен и баща ми и никой друг не иска да го доближи. Пък татко е...малко зает.
- Искам да дойда.
- Предпочитам да нахраня кучето с гранули, а не с теб.
Скръсти ръце.
Леонардо ъздъхна и звънна по телефона.
- Ало, здравей. Има ли трупове вкъщи? - предполагам му бяха отговорили с "не" понеже ми разреши да дойда.

Бодигарда ме изгледа накриво. Странно как все още ме помнеше.
- Не я гледай така! - скара му се Леонардо.
Влязохме вътре. Бях забравила колко едноцветно и елегантни беше всички.
- И бодигарда ли се страхува да нахрани кучето? - попитах.
- Един вече няма ръка, заради Ранг.
- Не го вярвам.

Той взе храната на Ранг и го извика. Кучето не ми се зарадва особено.
- Къде е тоалетната? - попитах.
- Онази стая. - посочи ми той.

Отворих вратата, която той ми посочи.
- Защо има автомат в мивката? - извиках.
Той отвори вратата. И ме погледна, сякаш едва се сдържаше да не се разсмее.
- Защото стаята с оръжия е пълна.
- Защо има стая пълна с оръжия?
- Къде иначе да ги държим всички пистолети, пушки и автомати?
- Те колко са набори?
- Доста.
- Какво е числото? - продължих да питам, за да ми каже точна бройка.
- Доста голямо.
- Искам да видя стаята. - заявих.
- Става, но със затворени очи.
- Как се очаква да стане това?
- Не се очаква да стане. - сви рамене той.

Леонардо излезе от стаята. Погледнах тоалетната, която вероятно струваше повече от другите тоалетни. Или поне от тази у дома.

Чух силен шум - изстрел.
- Ах, ти копеле! - беше гласът на Леонардо. Звучеше странно. Сякаш стискаше зъби, докато говори.
Закопчах ципа на дънките си и излязох, за да видя какво става.

Леонардо изтръгна револвер от ръцете на един мъж. Насочи го срещу главата на непознатият. Пръста му беше на спусъка. Той ме погледна. Не стреля.
- Хайде де! Убий ме! Ако не го направиш ти ще го направя аз.
Погледнах Ранг, който ръмжеше непознатия. Мъжът имаше огромна кървава рана на крака, вероятно заради кучето, понеже се виждаха следи от зъби.
- Чистачите са в почивка. Направи го някъде другаде или тук, но другата седмица.
Непознатият мъж грабна пистолета и се простреля в главата.
- Недей да кървиш на килима бе! Бял е! - ядоса се Леонардо.
Гледах тялото, вече лежащо на килима.
- Защо той се самоуби? - попитах.
- Психо.
- А ти добре ли си? Звучеше ранен.
- Горе-долу. Онзи там спящия ме простреля. - отговори той.
- Къде? Да викам ли линейка?
- Спокойно, докторе. Всичко е наред. Толкова сакато среля, че най-вероятно само да ми остане белег.
- Не те ли боли?
- Нека го кажем по този начин - не е в списъка ми с любими неща. Гадно е, но нито има разбита кост, нито кърви твърде много.
Сега забелязах, че има кървава рана.

Все пак го накарах да викне някой. Той се обади на личната си лекарка. Леонардо не си направи труда да скрие трупа. Само затвори кучето в една стая, за да не хапе докторката.

Излязох от стаята. Нямах желание да гледам как се вади патрон от ръка или да гледам трупа на пода.

Леонардо ме извика, когато леларката си си тръгна. Бицепс на лявата му ръка беше превързан.
- За да ти помогна с трупа ли ме извика?
- Не.
- Чудесно, защото няма да го пипна. Той къде е всъщност?
- В хладилника. Къде е според теб?
- Погрижил си се за него, така ли?
- Да, разбира се. Няма да си вмирисвам дома на умряло.