Nothing Feels Like You

New Home

- Клас това е една от специалните ни ученички: Британи Далас. Скъпа избери си партньор.
- Искам него.- Брит посочи едно от тях което се бе обърнало към приятеля си.
- О мамка му.- каза той.
- А...аз размислих може ли.
- Не. Сядай до него. Ето ти нещата. - каза мъжа на бързо и излезе.
"Мамка му. Мамка му. Мамка му."- мислеше си тя докато вървеше към чина на момчето.
- Пак се срещаме принцесо.
- Вече никой не ме нарича принцеса. Не съм в Америка.
- Не ми казвай, че ти си влязла със стипендиа.
- Всъщност влязох.
- То мама и тати като плащат добре.
- Баща ми изчезна преди няколко години, а майка ми искам да я убия. От 13 годишна се оправям сама след като сестра ми беше отвлечена, а майка ми се интересуваше само от работата си. Дипломата ми е 6,00 а една единствена 5, защото брат ми ми бе взел домашното и трябваше за 5 минути да напиша ново.
- Уол. Имаме си гений.
- И така става. Тук влязох, за да развия другата си страна- музиката. Това което стана в миналото нека си остане в миналото. Нали Мартейн?
- Добре.
- Надявам се, че ще ми помогнеш докато свикна.
- Да бе. Ще се оправиш сама.
- Ама нали си ми партньор?
- Хубу. Сега ме остави намира.
- За какво се сърдиш? За онази нощ ли?
- Не ти случайно ме остави на посредата на улицата.
- Ъмм...съжелявам. Наистина нетрябвале да го правя. Бях пяна.
- Това не е извинвние.
- Гомям си инат.- каза тя пуфкайки. Отвори папката и започна да разглежда нещата вътре. Схема на цялото училище, програма която бе празна, указания и код за шкафчето.
- Ключ...нещо?! Къде ще живея?!
- В нас.- обърна се пак Мартин.
- Как така във вас?
- Нали сме партньори?! Дефакто няма да се разделяме през цялото време. Ще работим заедно и така.
- Някое момиче иска ли да ми е партньорка...не...добре.- Брит кльопна глава.
- Бях толкова близо да не ме изберът.
- Нищо чудно че никой не те е поискал. Жалко че немога да те сменя.
- Но аз съм много добър в това което правя. А ти вече изпускаш материал. - каза той повдигайки вежда.
- Какво искаш да кажеш?
- Минаха вече 3 дни.
- Знaех си, че трябва да тръгна по-бързо. - каза Брит съсредоточавайки се в листите си. След няколко минути звънеца би.
- Британи мога ли да говоря с теб?
- Разбира се.
- Мартейн изчакай я отвън.
- Както и да е.- каза той и излезе.
- Исках да ви разясня някой неща. Мартейн ще ви даде ключа от къщата си. Има 2 коли: едната е твоя другата негово. Тъй като си в класа с електронната музика и дъпстеп за теб ще е много важно да се научиш да работиш с партньор, за да ти е по-лесно за бъдещите ти проекти.
- А колко дълго продължава това?
- 2 години.
- А има ли вариант за смяна на партньора?
- Това са много редки случеи и само когато има съществена причина.
- Аха.
- Надявам се с Мартейн ще се разбирате добре. Той е втория получил стипендия така че вашия отбор е една идея по-напред.
- Да се надяваме. Благодаря за информацията.
- Довиждане.
- Довиждане Мистър Грейс. - каза Брит и излезе от стаята.
- Какво толкова си бъбриш с господина по биология?
- Разасняваше ми някой неща.
- Аха. Хайде да се махаме.
- Часовете свършиха ли?
- За нас да. Хайде да се пребираме. Къде е багажа ти?
- В хотела.
- Да тръгваме тогава. - каза той с привлекателния си холандски акцент и помогна на Брит с тежката и чанта.
Качиха се в хубавия черен джип "Mercedes" и потеглиха. Брит взе двата си сака от хотела и отидоха в новата и къща. То не беше къща а цяло имение. Беше огромно. Паркира в просторния паркинг до червения Миникупър. Мартин помогна на Брит със саковете-нещо което тя не очакваше. Показа и стаята и изчезна...нанякъде...из къщата иставяйки я в недоумение. Имаше всичко което и тряжваше: компютър;обурудване; мощни тонколони; IPad с приложение в което можеш да сменяш цвета на излъчване на лампата. Тя постави клетката на Пуфа на земята и скочи върху леглото. Излезе навън и се загледа. Къщата бе извън града затова се виждале само един хълм.
Брит оправи дрехите в гардеробната и се опита да намери Мартин. Обиколи всички стаи удивлявайки се на цялата къща. Намери го в неговата...пред компютъра.
- Какво искаш?
- Да разбера нещо за теб. Ехоо...ще живеем 2 години заедно. Трябва да започна от някъде.
- Питай.
- От къде си.
- От тук, но неискам да преча на родителите си. Мой ред: ти от къде си.
- Аз...трябва ли да отговарям?
- Кви са тия двойни стандарти? Я казвай.
- Амм...от Лондон съм. Следващ въпрос...на колко си?
-17. Ти?
- 16.
- Взимала ли си наркотици?
- Може да се каже. Даваха ми насилствено. Следващ въпрос: Любим сериал?
- Чакай какво?
- Попитах те нещо.
- The 100. Защо са ти давали насила?
- Ще се въздаржа на този въпрос.
- Кажи ми де.
- Офф...няма значение. - каза Брит и излезе от стаята. Влезе в своята и я заключи. Отключи телефона и набра брат си. - Кам...
- Хейоо. Кога пристигна?
- Ами преди няколко часа. Как сте?
- Супер. Матю е много разстроен.
- Дааа бе. Шон пита ли за мен.
- Пита. Беше притеснен дойде да те потърси. Незнам какво си направила, но си личеше, че не му харесва.
- Значи не са ти казали?!!
- Какво си направила Британи?
- Глупост. Пълна глупост. Ще звънна на Шон ще се чуем по-късни.
- Звънни по Skype.
- Чао. - затвори тя. Потърси Шон в указателя, но нещо я спря да натисне слушалаката. В крайна сметка след 2 минути борейки се със себе си тя го набра.
- Хей...изках да ти се извиня...не трябваше да става така.
- Защо не ми каза, че заминаваш толкова дълеч?! Така се притесних. И сега 2 години?! Как ще те изчакам?
- Не се тревожи аз ще идвам да ви нагледждам. Как си?
- Ами не много добре. Все пак ми съобщиха новината, че момичето в което съм влюбен заминава на другата част на света за 2 години.
- Шон...аз съжелявам. Наистина. Виж ще ти звънна по-късно става ли?
- Ще те чакам.
- Чао Шон.
Тя затвори телефона хвърли го на леглото и облече нощницата. Стигаха и толкова момчета на главата за една нощ. Бързо успя да се унесе и да заспи.

Къса глава. Някой да скрийншотне това моля. Или да го напише в историята на България. Е...тази глава я написах точно за половин час...и май доста си личи. Ама на кой му пука за глупостите които съм написала. Все пак се надявам да ви е харесала. Доо...следващия Петък!!!Мартин горе на снимката ⬆⬆⬆
P.S No Ps