Опустошени

1 глава

Преди една година

- Дай ми парите, неблагодарнице! - главата ми пулсираше, мислите ми се блъскаха една в друга и не ми позволяваха да се съсредоточа.

  - Дай ми шибаните пари или знаеш какво ще последва!

  Отстъпих назад, като скрих портмонето зад гърба си, но докато го наблюдавах предпазливо, знаех, че това няма да помогне.

- Трябват ми, моля те. Ти ми обеща, че мога да ги задържа.

- Нищо не съм обещавал, пак си въобразяваш! Наистина вече имам чувството, че си за лудницата! - гласът му прогърмя насред празната стая, а аз се свих още повече. Постоянните му напомняния, че си въобразявам разни неща, ме побъркваха.

  - Напротив! Много ясно го каза, дори мама и Оги те чуха! А и тези пари са мои, нямаш право да ми ги взимаш! - гласът ми с всяка дума се повишаваше, а пред погледа ми причерняваше все повече, и повече. - Не си ми никой! Ти си едно болно.. - усетих жесток удар в скулата си и залитнах назад. Когато вдигнах глава, видях най-омразния ми човек над мен. Той ми се ухили злорадо и каза:

  - Мери си приказките, малката, или следващия път не ти, а скъпото ти семейство ще го отнесе.

  След тези думи изтръгна портмонето от ръцете ми, изправи се и излезе от стаята. А аз, изтощена от поредния спор, се подпрях на стената и безнадеждността започна да ме изяжда отвътре.

***

   В наши дни

  Съществуваше ли съдбата? Това беше въпрос, който ми бе зададен преди време, в час по философия. Струваше ми се, че това се е случило преди много време, но всъщност не е така. Мозъкът ми обичаше да си играе с времето и пространството, а това не винаги беше хубаво. Но това няма значение, всъщност. Важното тук е, че тогава не обърнах внимание на въпроса. Поредната тема, зададена от сприхавата ни учителка, която мисъл тогава ми мина през едно ухо и отлетя през другото. Та, тогава не обърнах внимание на зададеното, но сега, когато обстоятелствата бяха различни, все такива въпроси се въртят в главата ми. И сега имам отговор. Вярвам, че в живота на човек се случва това: при всеки избор, малък или голям, има много варианти, които можеш да избереш, и да продължиш пътя си по тях. Имаме предначертани множество пътища и от нас зависи единствено да решим по кой да тръгнем. Напомня ми на книгите игри. В тях имаш задача и в зависимост от решението ти те праща на друга страница, като в същото време, ако решението, на същата задача, беше друго, щеше да отидеш на съвсем различна страница. И така, в заключение, казвам, че животът е книга игра, но не от онези детските, а от онези, тип ужас, които те карат да разгръщаш всеки лист със затаен дъх, без да знаеш какво ще изскочи зад ъгъла.