Опустошени

3 глава

  Севдалина

  Докато се усетя, голямото междучасие дойде. Малкият кошмар. Минутите, в които ми остава време да мисля и да се сравнявам с тези, които имат що годе нормален живот. Мисля си какво ли би било, ако мама не се бе омъжила за Борислав. Ако си бе показал истинската същност преди нещата да стигнат твърде далеч. Но от това няма смисъл, така че спирам да се самосъжалявам и се запътвам към коридора. Сядам на диванчетата и започвам да следя с очи кой минава по главното стълбище. Вера вече би трябвало да е тук, но тъй като не е, решавам, че най-вероятно е с Кристиан. Надявам се скоро да се появи. Харесвам Кристиан, но понякога адски завиждам, че тя прекарва повече време с него, а не с мен, най-добрата й приятелка още от детството, точно когато имам най-голяма нужда от нея. Разбира се, това е глупаво, защото аз не съм й казвала какво се случва вкъщи и тя няма как да знае. Когато за първи път отсъствах цяла седмица извинението ми беше, че сме били на почивка. Когато отсъствах за втори път казах, че съм била болна. Трети път нямаше. ''Баща'' ми видя, че се задават въпроси и реши, че е по-добре да ме наранява така че да мога да го прикрия или на места, които се намират под дрехи. Лятото ситуацията се затрудняваше, но пък аз се обличах навлечено вече от цяла година, така че когато кажех, че ми е хладно и затова не съм облечена лятно, никой не оспорваше. Когато пък някой ме поканеше на плаж, казвах че съм заета и тъй като явно не бях достатъчно интересна, никой не настояваше повече от един път. Но това е добре дошло, колкото и да ме боли всъщност. 

  Минутите се нижеха, а аз потънала в размисли не бях осъзнала, че звънецът е бил и повечето вече са в час. Изправих се бавно и се запътих към стаята си докато осмислях това, че Вера не се бе появила, нищо че ми обеща. Разбира се, това е дребно нещо, но тя никога не беше пропускала да се видим в голямото, без да ме уведоми, така че сегашната й липса започна да ме притеснява. Погледнах си телефона за пропуснати обаждания или съобщения, но нямах никакви известия. Точно преди да вляза се спрях пред вратата и й написах едно съобщение.

  - Защо не дойде? Добре ли си?

  Почаках малко, с надеждата да ми отговори веднага, но надписът seen така и не се показа. Вече бях пропуснала 5 минути от часа, така че прибрах телефона и почуках леко на вратата.

  Когато чух заветното влез, пристъпих в стаята и с поглед забит в земята, се извиних и седнах на мястото си. Мразех да съм център на вниманието, а точно това се случваше в момента. Примерната, тиха и мълчалива ученичка закъсня за час. Нямаше да съм обект на внимание дълго време, но беше достатъчно да ме напрегне. Втренчените погледи ме изнервяха, имах чувството, че всеки момент някой ще види под пластовете дрехи и нещата ще потръгнат зле за мен.

  Все така вперила поглед надолу, извадих учебника и тетрадката и се настроих за часа. Тогава осъзнах, че все още никой не е казал нищо. Тишината беше странна, пълна с напрежение и ме обгърна задушаващо. Вдигнах глава и срещнах погледа на учителката ми по английски и моя класна. Тя ме гледаше очаквателно, сякаш трябваше да направя нещо, а аз не разбирах какво. Тогава ми прищрака и мисълта, че днес трябваше да рецитирам монолог ме цапардоса в лицето. Тотално бях изключила за това. Нещо се бе изразило на лицето ми, защото госпожата се облегна назад и въздъхна. Следващите й думи потвърдиха заключението ми, че е разбрала и нямам шанс да се направя на ударена.

  - Няма ли да кажеш нещо? - гласът й беше назидателен, но пък не звучеше като да е много ядосана.

  - Извинете, мислех, че задачата ми е за другия понеделник. Още утре ще ви представя монолога. Може ли? - усещах как ръцете ми започнаха да треперят, така че ги сложих под бедрата си. Тъй като не получих отговор от госпожата помислих, че не ме е чула и тръгнах да повтарям:

  -Извинете, разбрах, че е за другия.. - гласът й ме прекъсна, като не търпеше възражения:

  - Чух те и от първия път, Севдалина. Не това чакам да ми споделиш. Случайно да имаш да ми кажеш нещо за трите дни, в които си отсъствала миналата седмица? Имаш ли бележка? - лицето й беше каменно. Аз трепнах и мислите започнаха да се блъскат в главата ми. Какво трябваше да кажа? Нямах право на повече бележки по лични причини, а от лекар не можех да взема, при условие, че нямаше никакъв шанс да ме заведат на такова място. Нямах какво да кажа, така че мълчах, а погледа ми започна да блуждае.
 
  - Не ме гледай така, Севдалина! Отговорът не е на челото ми, нито пък е на дъската или тавана. Знаеш, че сте последна година, втори срок. Нямате право да пропускате часове и да ми трупате отсъствия. В момента най-важното ви трябва да е да излезете с хубава диплома, а това няма да се получи като не присъствате в часовете.

  Това напомняне изкара въздухът от дробовете ми и накара очите ми да се насълзят. Защото исках хубава диплома и тъй като се трудих много още откакто влязох в това училище , най вероятно щях да я получа. Проблемът беше там, че и да я получа няма как да я използвам. И докато другите влизат в престижни университети и сбъдват мечтите си, аз ще трябва да продължа живота си по същия начин. Но това щях да го понеса. Непоносимо ще е ако аз живея живота си, а оставя мама и Оги на милостта на изрода, който живее с нас. Но аз не можех да кажа никое от тези неща, така че си наложих да сдържа мислите си и просто да се извиня:

  - Извинете, госпожо, не се чувствах добре. Утре ще ви дам бележката - тези ми думи явно я успокоиха донякъде, защото в следващия момент се завъртя към дъската и започна да пише плана за часа.

  Оставена на мира, погледнах отново телефона си, но все още нямах нищо получено. Това само скапа настроението ми още повече и ме обзе желанието поне този ден да свърши мирно и кротко. Жалко, че понякога желанията нямаше как да бъдат изпълнени колкото и да ни се иска.