Опустошени

4 глава

  До края на деня Вера не ми писа нито един път, независимо всички мои съобщения и опити за телефонен разговор. Постоянна тревога се бе настанила в душата ми и ме изправяше на нокти. След края на учебните часове се запътих към работата си.
  Сложих си слушалките, усилих музиката на максимум и се оставих на отпускането от бързото ходене. Физическото натоварване и болка бяха мои отдушници отдавна и един от начините беше да вървя толкова бързо, че да започнат всички мускули в краката ми да ме болят, въздухът да засяда в гърлото ми и обувките да разраняват ходилата ми. 
  Прилагайки тази тактика, в бързината, не видях колата, която се беше засилила към мен. Вече бях на улицата и бях стигнала средата на пешеходната пътека, когато забелязах Мерцедеса, който с рязко набиване на спирачки спря на сантиметри от мен.
  В миг, или поне така ми се стори, всичко бе потънало в тишина. И тогава сякаш нещо спука балонът, в който бях попаднала. Звуците се завърнаха с пълна сила, майка с дете от тротоара викаше и беше на път да викне линейкаи полиция, шофьорът беше излязал и ме питаше дали съм добре, а обичайните звуци се чуваха непоносимо оглушителни. Осъзнавах, че трябва да дам отговор, трябваше да спра тази какафония, защото не можех повече.
  - Добре съм - едвам проговорих. Рязката смяна с тишината ми доставяше почти физическа болка - Нищо не се е случило.
  Мъжът ме изгледа невярващо и отвори уста, като веждите му се смръщиха, но преди да може да каже нещо, аз се обърнах и с бърза крачка продължих по пътя си. Не чувствах тялото си, физическата болка, която бях чувствала до преди минути сега бе притъпена от шока, който ме бе обзел.
  Бях се отдалечила на няколко метра, когато чух звук зад мен. Погледнах назад и установих, че колата ме е последвала. Мъжът се изравни с мен и започна да сваля прозореца си.
  - Чакай! Ще те закарам където трябва да отидеш. В шок си, не искам да ти се случи още нещо лошото  - докато говореше прозорецът се свали докрай. Пресегна се, отвори дясната врата и с жест ми посочи да седна до него. 
  - Хайде!
  Колкото и да ме подканяше, никога нямаше да се кача в колата на непознат, така че поклатих глава, а когато тръгна да казва нещо, аз отново не му позволих, като ясно изразих мислите си:
  - Ще ме извиняваш, но тъй като съм здравомислещ човек, не бих се качила в колата на непознат. Особено, когато този човек почти не ме блъсна - при тези думи устните му се свиха в черта, но ме остави да продължа. - Освен това, откъде да знам дали не би искал да ме отвлечеш и да ме продадеш някъде?! Знам, че е малко вероятно да ми се случи, но пък нямам желание да съм една от изключенията, така че не благодаря. А сега, наистина трябва да побързам. До Не виждане!
  За пореден път възобнових хода си, но не бях направила и пет крачки, когато чух колата отново зад мен. Вече ядосана от нахалството му, се обърнах, готова да му се разкрещя, но упреците ми бяха прекъснати в зародиш, защото думите му ме изненадоха.
  - Добре, добре. Хубаво е да си внимателен. Какво ще кажеш да карам след теб докато стигнеш до мястото към което си се запътила, а след това те оставям? Поне малко искам да се реванширам за това, че без малко не те премазах. Наистина съжалявам, изскочи толкова бързо, че не те видях и почти нямах време да реагирам. Предполагам тук съм виновен аз, с това че не карах много бавно.. - вината в очите му се виждаше от далече, а думите му посмекчиха отношението ми.
  - И двата имаме вина, защото и аз не се огледах преди да тръгна. Важното е, че няма пострадали.
  Не казах нищо повече, но очакването и надеждата в очите на мъжа ме накараха да изненадам себе си, като дадох съгласието си.
  - Добре, може да ме изпратиш с колата, но не искам да казваш на никой за това, което се случи. И след като стигна предпочитам никога повече да не се виждаме.
С тези думи затворих вратата, качих се на тротоара, а когато поднових хода си, колата караше неотлъчно до мен.