Животът на едно момиче

3 част

Бела е снежнобял вълк със сини, като че ли стъклени очи. Беше стройна и елегантна. Имаше красива дълга опашка. Когато я намерих, беше полуумряла. Цялата беше в рани, премръзнала и гладна. Опитах да я доближа, но първите няколко минути тя се отдръпваше, показавйки острите си зъби. Аз тръгнах напред, защото знаех, че наблизо има изоставена хижа. Тя разбра, че няма да й навредя, и тръгна след мен. Запалих огъня и й приготвих храна. Бела влезе неохотно и започна да души наоколо. Седнах на канапето до камината и извадих камерата. Щом я снимах и започнах да рисувам, тя пристъпи към купата и започна да яде. След като свърши, Бела полегна на килима до огъня. Аз понечих да прегледам раните, но тя още не разрешаваше. Тогава просто клекнах до нея, подадох ръка и чаках. Отвътре пищях. Мислех, че сега ще стане най-лошото. Но вълчицата просто ме подуши и стана. Завъртя се около мен и седна. Аз отново пробвах да почестя раните и този път тя не се протевеше. После седнах на канапето, за да довърша рисунката. Бела скочи при мен и легна в краката ми.
От тогава сме си заедно. Всеки ден ходих да я виждам и се разхождахме из гората. Тя добре помнеше пътя към „вкъщи" за разлика от мен. Често я чувах да вие нощем. Мисля, че и липсва глутницата.
- И общо взето така се случи всичко.
Тайлър седеше до камината, а аз – в него, и ме гледаше, и сигурно ми се чудеше на акъла.
- Как се престраши да я доближиш? Не те ли беше страх?
- Беше ме. Но знаех, че нищо няма да се случи. Сякаш някой ми каза да го направя, да й помогна.
- А къде е тя?
- Сигурно се крие в бараката. Хайде да я потърсим.
Запътихме се към малката барака. Бела се беше скрила зад дървата. По лицето й се изписа страх при вида на Тай.
- Бела, ела тук. Тайлър няма да ти навреди.
Тя пристъпи плахо и дойде при мен. Погалих я и й се усмихнах. Тай протегна ръка, за да погали. Бела се дръпна леко назад, но изведнъж сякаш се престраши и се завъртя около Тай. Той я погали и на лицето й се изписа едва забележима усмивка. Доста време стояхме в хижата.
Решихме да се прибираме. Беше станало вечер. Бела ни изпрати почти до пътеката и след това изчезна на някъде.