Стрелата на времето

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

IV

Беше се заключил в стаята си.

Не можеше да хапне нищо, макар и коремът му да къркореше. Виеше му се свят и чувстваше, че ще припадне всеки момент, а едновременно с това искаше да крещи и да бяга, за да изчезне на далеч от проблемите си. От ужасното си притеснение. От своя страх.

Нещата около него, като че ли вибрираха и Даниел се озърташе нервно. Беше объркан и изключително напрегнат. Предните събития сякаш бяха лош сън, от който се бе събудил току що, ала почнеше ли да мисли над тях, се стряскаше от бурните чувства, които е изпитал още тогава, и усещаше сякаш ги преживяваше наново. Едновременно толкова далечни и нереални, и толкова близки и съвсем истински.

Не спираше да мисли над това какво беше направил и как беше спомогнал за случилото се. Вината висеше тежко над него и се чудеше какво щеше да бъде, ако променеше постъпките си. Но всичко вече бе в миналото и той не можеше да си прости за стореното.

Паниката в него нарастваше и за да й попречи да завладее още повече тялото и мислите му, той реши да направи нещо, с което да се разсее. Или поне да опита.

А какъв по-добър начин да забравиш света около себе си от музиката?

Песните се сменяха и сменяха, ала Даниел така и не успя да се отпусне напълно. Нещо липсваше. И тази празнина го притискаше отвътре.

Накрая стана рязко от стола, взе една от книгите до леглото си, отвори на произволна страница и без да гледа посочи с пръст.

Скоро ще забравиш всичко, скоро и теб ще те забравят всички.– Марк Аврелий

Сърцето на момчето прескочи, ала лицето му остана непроницаемо. Студените му очи се задържаха върху печатните думи, докато ръката му не върна книгата обратно на мястото й.

Той започна да се смее.

Висок продължителен смях, от който дори го заболя корема. Даниел падна на земята и прокара дългите си пръсти през кичурите на косата си, с което закри напълно все още усмихнатото си лице. Той започна бавно да я отпуска надолу и в пълен синхрон с нея, усмивката му замираше все повече и повече, докато не се превърна в права безизразна линия.

Млъкна толкова внезапно, колкото бе започнал да се смее, а празните му очи се вторачиха в стола пред бюрото. Само, че виждаха съвсем друго нещо.