ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

65 16 18
                                    

XII

Не мислеше изобщо.

Тялото му се движеше самó устремително напред, придвижвано от силните му емоции. Като че ли невидими вълни го тласкаха към имението, а той се оставяше под пълния им контрол.

Даниел беше обвзет от гняв, тревога и раздираща го болка. Нищо друго нямаше значение в този миг, освен да пристигне по възможно най-бързия начин при Андреа.

Профучаваше като фурия покрай хаотично наредените в гората дървета, чиито сухи клони режеха безпощадно кожата му и оставяха десетки алени линии да се пресичат по нея, образувайки същински кървав лабиринт. Но той не чувстваше нищо свързано с тялото си. Огънят, който вече не можеше да задържа, изпепеляваше душата му, с което го превръщаше в безчувствено чудовище, изцяло погълнато от свирепа ярост.

Каква ярост?

От това, че за пореден път глупавите му постъпки застрашиха човешки живот. От това, че отново не знаеше по кой път да поеме и се чувстваше изгубен. От това, че се бе вкопчил в онази малка светлинка, но със всяка изминала секунда тя го изгаряше все повече отвътре. Чувстваше се слаб и наивен. Полагаше всячески усилия, за да не рухне.

И въпреки това, той бягаше със всички сили напред и с цялата надежда, че ще оправи нещата. Веднъж и завинаги.

„ Трябва да има начин!"

Той отправи бърз поглед към компаса, който стискаше зверски в ръката си и установи, че не се въртеше. Все още.

„ Мелани, трябваше да ти помогна!", крещеше до безкрай в главата си, която пулсираше от остра болка. Започна да му се вие свят, но не спираше.

„ Омръзна ми от всякакви чужди мнения за това кое е правилно и кое не! Аз съм тук и сега и ще дам най-доброто от себе си!"

Дори не разбра как беше стигнал пред входната порта на имението. Той почука гръмко и ударите отекнаха в нажежената атмосфера.

Андреа се появи бързо. Отвори вратата, облечен в катранено черни официални дрехи и бомбе, и го стрелна със стоманения си поглед. Даниел забеляза нещо необичайно в него. Нещо прекършено.

Изглеждаше така все едно е плакал.

– Къде е тя? – изстреля дръзко възпроса момчето, отпращайки настрана мисълта за зачервените очи на странника.

Стрелата на времетоWhere stories live. Discover now