Стрелата на времето

ГЛАВА ДЕСЕТА

X

– Започнах да се притеснявам, че няма да се появиш. – подхвана тя с обичайно звънливия си глас.

– Класният има навика да ни задържа след биенето на звънеца. – оправда се Даниел и подмина нетърпеливо Мелани – Е, да вървим.

Момичето направи няколко бързи сприхави крачки, за да го настигне.

– За пред чичо ми, в момента ще помагам на приятелка с ученето. – рече тя, докато очите й шареха наоколо нервно.

– И той ще повярва, че си имаш вече приятелка? – подхвърли той с крива усмивка. Беше в необичайно добро настроение. Дори на Мелани й се стори странно. Като че ли двамата си бяха разменили ролите.

– Шегувай се, но не бива да разбира, че съм с теб. – гласът й бе по-сериозен от всякога и погледна косо момчето. – И изобщо къде отиваме?

– В гората. – отвърна с огромно спокойствие той и продължи да върви все така ведро и приповдигнато. Преди русокосата да каже нещо, той реши да добави:

– Нали трябва да сме потайни заради Андреа? Знаеш ли, в други обстоятелства това би било някак си романтично.

Мелани не отвърна с нищо само го изгледа с разширените си от изненада очи. Даниел в първите няколко секунди изобщо не обърна внимание, а продължи да вирее някъде из облаците, но след това се сепна и възмути от самия себе си.

– Не знам дали да си мисля, че внезапната ти смяна на настроението се дължи на дълбок психически проблем или на това, че вероятно си...приел нещо.

– За първото не знам, но второто със сигурност не го правя...вече. – каза той равнодушно и сви светкавично към гората, с което остави озадаченото момиче зад себе си.

– Чакай, какво? Обърни се, за да разбера дали се шегуваш! – извика тя и се опита отново да го настигне. Но Даниел нарочно задържа разликата между тях, усмихвайки се тайно от Мелани.

– Ще те заведа на любимо мое място. – смени темата момчето и вървеше все така напористо напред. Очите му горяха.

Изминаха няколко бързи минути, заради светкавичното темпо, с което се предвиждаха. Накрая спряха на края на пропастта. Долу в безкрайността течеше буйна шумна река, а напред в далечината се редяха склонове с гъсти гори по тях. Слънцето залязваше откъм другата страна и от тази небето вече бе започнало да потъмнява.