Fallen Angel

Мъжът с крилата

Разхождах се в парка, беше късно вечерта. Почти нямаше хора, въпреки, че времето беше много приятно. По-рано през деня закарах Мелиса до тях. Вървях бавно, загледан в дърветата и цветята, с които беше изпълнен парка и се усмихвах при мисълта за нея. Снощи беше невероятно, беше моя, беше по-красива от всякога. И изведнъж в главата ми се настаниха неприятните и мрачни мисли...какво щеше да стане, когато тя разбере какъв съм, щеше ли да ме остави, как бих позволил да ме остави? Как бих живял без нея след всичко?...Толкова много въпроси, за които нямах отговор. Гърба започна да ме боли, рязка болка прониза двете ми страни.
Седнах на една пейка и се облегнах внимателно на нея, чакайки всичко да премине. Потисках същността си, това което бях. С години живеех като обикновен човек, а не бях такъв, това ме нараняваше. Не си позволявах да бъда себе си, едва сега го осъзнах.
Изправих се въпреки болката, отдалечих се и се скрих между дърветата, където беше тъмно. Погледнах към небето, което светеше от милионите звезди, затворих очи и  си поех въздух. Стиснах зъби и сподавих вика си, когато крилата ми се появиха-болеше. В следващия момент се издигнах нагоре, после по-високо, още по-високо, докато не видях целия град, изпълнен със светлини и болката, която до скоро изпитвах вече я нямаше. Чувствах се силен, свободен. Небето беше моят дом, там бях щастлив.

~~~Гкедната точка на Мелиса~~~

Лежах в леглото си със забит поглед в тавана, на който имаше десетки малки звездички. Светеха в тъмното в различни нюанси, запитах се какво ли е да си там високо в небето.  За момент ми се прииска да съм птица, и да летя в облаците, да усещам вятъра в косата си и да не мисля за нищо друго. После си помислих за Евън. Това което се случи между нас беше вълшебно, най-красивото и истинско нещо, което съм изпитвала досега през живота си. Умирах от страх да не го изгубя, обичах го. Обичах го повече отколкото обичах себе си.

На следващия ден:

Беше събота. Събудих се към 8:00 часа и си взех душ, реших да направя нещо различно с косата си днес. Включих машата и започнах да се къдря, отне ми около час, защото беше доста дълга. Ръцете ме заболяха, но когато се погледнах в огледалото разбрах, че си е струвало.
Евън ми звънна и се разбрахме да се видим в близкото до нас кафе, казах му да ме чака там. Взех несесера си с гримове и си сложих малко спирала и пудра. Обух къси черни панталони, облякох тъмно-син потник и си сложих една черна жилетка, защото навън имаше вятър. Когато бях напълно готова пръснах малко от любимия си парфюм на врата си и слязох долу.
-Лельо, излизаам!- провикнах се докато слизах по стълбите. Не получих отговор. - Лельо?
Пак нищо. Отидох до хола, но там нямаше никой, после се качих обратно на втория етаж за да проверя стаята й. Днес не беше на работа, би трябвало да си е вкъщи, когато стигнах до стаята й чух някакъв шум, след което й силния писък на леля. Връхлетях в стаята и това, което видях ме накара да замръзна на място. Мъж беше запушил устата й и държеше нож над нея, а тя беше повалена на земята до леглото. Беше като някакъв сън, той...той имаше крила, имаше черни крила като на птица! Бях ужасена. Изкрещях силно, когато видях как съществото намушка леля с ножа. Преди да направя каквото й да е той се затича към прозореца на стаята, който беше отворен и скочи от него.
-Лельо, лельо! Не!- паднах на земята до нея и с треперещи ръце повдигнах главата й.
Очите й бяха почти затворени, ножа все още беше забит в корема й. Беше ме страх да направя нещо, не биваше да го вадя, защото щеше да загуби много кръв. Извадих телефона от джоба си и извиках линейка. За щастие се отзоваха светкавично на сигнала ми и скоро бяха в стаята с носилка. Двама мъже я сложиха внимателно на нея и я изнесоха в двора до линейката.
-Какво се случи госпожице?- попита третия мъж, когато вече бяхме навън.
-Не знам, не знам...всичко стана толкова бързо. Търсих я за да й кажа, че излизам, качих се до стаята й и когато влязох вътре имаше някакъв мъж, който беше запушил устата й с ръце и държеше нож над нея. Намушка я и избяга.- казах през сълзи и реших да не споделям факта, че той имаше крила, защото щяха да ме отведът директно в лудницата.
Бързо се качих в линейката при леля Вирджиния и тръгнахме към болницата. Единия парамедик беше при мен и сложи кислородна маска на лицето й. През цялото време държах ръката й и плачех, все още не можех да осъзная напълно какво се случи преди броени минути.