Young Blood

#6 Broken Wing

Ахх, моментите в които се опитвам да накарам заетия си задник да се повдъхнови малко, за колкото и да е кратко нещо. Радвам се, че уча психология, защото доста нещица ми хрумнаха, а и да не казвам на колко ангст манги попаднах в скоро време. Жалко, че седя с една камара народ на по-предните редици, иначе с удоволствие щях да отпраскам нещо бая по-ангст. хдхдхдх

***

Хюнгуон залюля крака си наново, за миг излизайки над перваза, после прибирайки се. И отново, и отново. Другият му крак бе, можеше да се каже, здраво стъпил на земята, поддържайки цялата му тежест. Ръцете му бяха прибрани в джобовете на панталона, а дългата му риза покриваше всичко. Вятъра рошеше косите му, а очите му от време на време се затваряха. Хюнгуон си пое въздух, продължи да се поклаща на ръба на покрива, слушайки тихата музика от слушалките си.

Винаги ли е било толкова спокойно тук?

-Хюнгуон?

А, да. Естествено, че не беше.

-Хюнгуон. - Момчето погледна назад, все още не помръдвайки от ръба на покрива, едната му слушалка падайки. Зад него стоеше Минхюк. Бе повече от пребледнял, ръцете му стиснати в юмруци. - Моля те...

-Не мислиш ли, че вече е малко късно--

-Малко късно ли? Не, напротив! - Каза сериозно Минхюк, правейки крачка напред, само за да бъде спрян от отново вдигнатия във въздуха крак на Хюнгуон. - Нека да поговорим.

-Знаеш, че след всеки разговор става по-зле. - Поклати глава момчето, русата му коса ставайки все по-разрошена от вятъра, който се засилваше. Но все пак се поддаде на желанието си за един последен разговор с най-добрия си приятел... или нещо подобно. - Какво ме издаде?

-Превързаните ти китки. - Каза Минхюк след като преглътна. - Ти никога не го правиш. Аз съм човека... който се грижи за тях.

-Ах... Мамка му.

-Толкова ли е зле? - Попита момчето, използвайки възможността, че Хюнгуон се бе разсеял за миг и направи незабелязано крачка напред.

-Не мога да си движа ръцете, или по-скоро китките... Не че ще има особено значение след малко--

-Не питах за това, но... Умолявам те. Нека помогна, за каквото и да е--

-Стига вече. - Каза Хюнгуон, обръщайки се към Минхюк. На лицето му имаше една меланхолична усмивка, която изобщо не бе на мястото си. Бе странна. Бе ненужна. И двамата знаеха, че нямаше за какво да се усмихват. Отдавна нямаха. Дори и най-малките неща, с които Минхюк се опитваше да разведри приятеля си, просто нямаха ефект. Затова тази усмивка бе странна.