Марк коренно се променя по някаква причина и върши неща, които никой не е предполагал. Сякаш е напълно различен човек.
Джемин е неотлъчно до него и се опитва да разбере действията му, но тогава се случва нещо, което е принуден да запази в тайна.
Т...
Рина отново чака пред вратата. Чувам я как скимпти, как плаче. Вика теб, Джемин-а.
Рошавото мърляво улично куче те обича почти колкото мен.
Козината й е бежава и сплъстена на места от мръсотия, ушите й са клюмнали надолу, опашката й едва-едва се движи, ако чуе някой познат звук. Виждам я, докато стоя на прозореца и искам да я прибера при мен, но знам, че е невъзможно.
Боли я. Усещам го.
Името й е красиво, ти й го даде. Помниш, нали?
Простото улично куче, което толкова искаше да защитиш, се превърна в най-верният ти приятел. По-верен дори от мен.
Стоя на прозореца и се взирам в нощта навън, от време на време хвърляйки някой поглед към Рина, която се моли някой да я пусне в кооперацията. Знам, че ще си навлека проблеми, ако сляза да й отворя, но знам също, че целият ми живот е един голям проблем.
Е, какво пък толкова. Никой няма да разбере, ако просто сляза и я пусна вътре. Изглежда самотна. Скимти, моли се. Плаче. Дори от такава височина мога да видя тъгата в мътните й очи. Страда. Също като мен.
Въздъхнах дълбоко, оправяйки пердето на прозореца. Облякох суичъра си и взех телефона си, пъхайки го в джоба на анцуга си. Няма кой да ми се обади, не знам защо го взех. Просто нужда.
Излязох от апартамента, който беше мой затвор и съм сигурен, че гривната на крака ми започна да пищи, но това няма значение. Мислите ми бяха насочени единствено към кучето, което исках да взема вкъщи.
Слязох по стълбите, не исках да се задушавам в кабината на асансьора.
- Къде си тръгнал? - попита ме строго един тип, малко по-висок от мен. Носеше полицейска униформа, поредния, който ме пазеше да не избягам.
Покорно посочих към кучето, което стоеше пред входната врата и той се обърна, за да проследи пръста ми.
- Може ли да му отворите вратата? - казах само.
- За какво ти е? То е просто улично куче - изсумтя той.
Прииска ми се да го ударя, но се сдържах. Повече нямаше да съм такъв.
- Искам да я прибера.
Гласът ми прозвуча странно, дори за мен самият. Накрая полицайчето кимна и направи нужните няколко мързеливи крачки, отваряйки входната врата на блока.
Кучето сякаш само това и чакаше. Мушна се покрай крака му без да се колебае и се насочи право към мен.
Клекнах до нейното ниво и я погалих по тъмната муцунка, когато се приближи. Тя разбра, че не ме е страх от нея и ми позволи да я докосна, дори облиза дланта ми.
- Взимай мърлявото псе и се връщай горе - нареди мъжа, а аз послушно се съгласих, правейки знак на кучето да ме последва.
Е, нямаше проблеми. Очаквах да ме ударят, да ме нагрубят повече от това, но този тип явно се смили над мен. Толкова ли зле изглеждам? Нима съм за толкова голямо съжаление?
Рина вървеше точно зад мен и ме последва в апартамента, а аз затворих и заключих.
Няма кой да дойде.
Няма кой да ме посети.
Поех си дълбоко дъх и забелязах как опашката й се движи повече от преди половин час, докато я наблюдавах от прозореца. Изглеждаше кротка и сякаш се радваше, че не е навън в този студ.
Иска ми се и аз да се радвам на толкова простички неща.
Но вече не мога.
Коленичих на пода и тя инстинктивно дойде при мен, тикайки главата си в ръцете ми. Погалих я. Миришеше ужасно, но беше все тая.
Тя е единственото нещо, което ти ми остави, Джемин.
Единственият ми спомен от теб.
- Липсва ти, нали? - попитах я, а тя изскимтя жално, сякаш ме разбра. - Знам. И на мен ми липсва.
•••••••
Дано се получи нещо от това хд
🌙🌙🌙🌙🌙🌙🌙
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
