Следва...

886 74 11
                                    

Колкото повече време минаваше толкова по трудно ставаше.

Животът ми пропадаше.

След развода всички ме мислеха за уличница. В началото бях скарана с нашите, а дядо ми беше страшно обиден и ядосан. Не ми говори близо два месеца, но хубавото беше, че беше жив и здрав. Почти всеки месец идваше тук, за да бъде прегледам.

Но, аз...се чувствам ужасно. Минах на самостоятелно обучение, защото след развода в университета постоянно говореха за мен. Със всеки ден думите с които ме описваха все по груби и все по долни.

****

- Здравейте!- мъж на около мойте години влезе в малкия кабинет в който преглеждаха дядо.

Усмихна се чаровно на мен и дядо, показвайки белите си зъби. Обърна се към бюрото и погледа ми попадна на гърба му. Дори с тази бяла престилка си личеше, че тялото му беше подържано.

Беше висок, доста висок. Широки рамене и големи ръце. Ръкавите на бялата му престилка му бяха доста стегнати около бицепса му.
Косата ми беше тъмна, дори бих казала черна, леко рошева, но въпреки това изглеждаше добре.

Беше нов, защото за първи път го виждах, а имайки предвид, че идваме почти всеки месец.

Дядо ме сръчка с лакътя си и го погледнах злобно. Той от своя страна се усмихна доволно и кимна към младия лекар, който за щастие не виждаше намеците, които правеше.

- Е Иван Романов...- каза и най сетне се обърна към нас, но въпреки това беше забил поглед в картона на дядо и все още не можех да видя лицето му.- На последните няколко прегледа сте показал доста голямо подобрение, което е много добре.- казва и най-сетне ни поглежда.

Уникално сини очи. Толкова сини, че не знаеш кога се губиш в тях. Ярки и красиви. Сини и красиви, напомнящи ти за сибирския сняг.

- Мисля, че трябва да намалим малко хапчетата.- казва и записва нещо в картона и поглежда към нас.

Погледа ми се спира за кратко на мен, но бързо се осъзнава и продължава да говори нещо на дядо.

Щом излизаме от кабината се спираме е чакалнята, за да наместим нещата си.

- Казвам ти аз, той те харесва.- дядо наруши тишината.

- Моля?- засмях се на глупавите му мисли и започнах да търся ключа за колата на татко.

Щом влязохме в колата, започнах да търся телефона си, за да звъннем на баба, да я информираме за случилото се на прегледа.

Тогава осъзнавам, че съм си забравила телефона в кабинета на лекаря.

- Забравих го!- казвам паникьосано и поглеждам дядо.

- Казва ти аз това е съдба.- той говори без да ме поглежда. Беше насочил погледа си някъде напред към колата, но когато погледнах нямаше нищо определено.

- Стига глупости! Отивам да си взема телефона.- казах и слязох от колата.

С бързи крачки се запътих към кабината на симпатичния лекар

Почуквам на вратата на кабинета и от вътре се чува тихо влез. Щом влязох веднага започнах да търся с поглед телефона си.

Щом го погледнах видях малкия си телефон в големите му ръце.

Когато осъзнах че го зяпам, бързо отместих погледа си в друга посока.

- Твой е нали?- гласът му беше толкова спокоен и нежен, но излъчваше едно мъжество...разбрахте ме.

Кимам, защото не знам какво да кажа понеже си глътнах и езика и граматиката.

- Юрий Алексеевич!- казва и подава ръката си.

- Алисън...- поемам ръката му.

- Радвам се, че се запознахме.- усмивката му бе прекрасна.- Визитката ми...за всеки случай!- обяснява притеснено.

- Благодаря!

Щом се качвам в колата, дядо ми задава глупави въпроси и ми се смее. Изобщо не му личи че е болен човек.

От различни световеWhere stories live. Discover now