На Гóри всичко се случваше мъчно. Въздухът беше прашен и застоял и когато хората излизаха от домовете си, често им хрумваше, че планетата им има нужда от спешно проветряване. Дори собствената ѝ звезда изгряваше колебливо едва в късната сутрин и с известна погнуса пускаше лъчите си над занемарените равнини с цвят на ръжда. После пък ускоряваше ход и някак изведнъж се търкулваше зад хоризонта, за да не даде шанс на деня под нея да се разгърне в пълния си, отчайващ блясък.
Планетата така и не бе успяла да се обвърже с луна, затова животът се движеше с пълзящия ритъм на преписките в държавните канцеларии. В дългото, изморително първоредие на годината се подаваха заявления, молби, декларации, формуляри и искове от всякакво естество; за промяна на гражданско състояние, регистрация на нововъзникнали потребности, оспорване правата на съседите над въздухопречиствателния ви възел, кандидатстване за престижна работа в космическата служба, входиране на протест срещу наредените в годишния планетарен план дажби и норми, както и много други. Следваше горещият сезон на междинните отговори и предварителните откази, който обикновено се заделяше за почивка или за набавяне на допълнителни документи. Второинстанционният листопад маркираше повторната и още по-ожесточена атака на гражданите срещу институциите. Тя на свой ред завършваше с мрачното примирение на зимата, посветена по традиция на траур, равносметки и планиране. Месецът беше срокът, необходим на администрацията, за да изпълни законово задължение по повод искане на гражданин и ни повече, ни по-малко. Средно около трийсет дни, той много рядко надвишаваше една година.
Времето наистина не бързаше за никъде; важните неща вече се бяха случили и то отдавна. Полумитология и полузабравено, миналото бе неутралната тема за разговор в горещите следобеди, когато всички оплаквания от бюрокрацията вече са били повторени по няколко пъти. Двуродовата война и Отмъщението на Слънцето, направило южното полукълбо почти необитаемо; Гис, Лантотяма, Акоки и другите любими антигерои на Призрачната клетва, бродещи из галактиката, за да тероризират алчните господари; амбициозният проект за тераформиране на планетата, изоставен след първите бунтове срещу машинните хора. Всичко бе в песните и песните бяха във всичко, както казваха старците, макар и да бяха протяжни и да дразнеха ухото. От бъдещето не се очакваше нищо повече от уведомление за някое ново досадно задължение или за късметлиите – призовка.
И тогава, изведнъж, на всеки приблизително петдесет години от края на войната насам, пристигаше междузвездната флотилия от Ниманратия, от човешкия космос.
YOU ARE READING
Яна умира накрая
Science Fiction"Как се чувстваше ли? Целият ѝ живот бе рухнал в рамките на няколко месеца. Първо бе ужасена до смърт от идеята да напуснат планетата. Но също така бе развълнувана и донякъде обнадеждена, че ще могат да си намерят място, където да не са толкова разл...
