Яна умира накрая

Вратата се затвори и Яна започна да брои наум...

Вратата се затвори и Яна започна да брои наум в такт със старинния часовник на стената. Това беше единствения звук, който ѝ правеше компания през дългите месеци след катастрофата, в която бяха загинали майка ѝ и новият ѝ приятел. Сега обаче трябваше да се съсредоточи, за да долови тиктакането над ударите на сърцето си. „Всичко ще бъде наред", повтаряше си тя и объркваше броенето отново и отново, докато преговаряше сценария в главата си.

Рени щеше да тръгне към близкия парк, облечена в червеното яке, с което Яна се разхождаше навън през последните дни. След което, когато беше сигурна, че вече се е отдалечила достатъчно, Яна щеше да излезе и да поеме в обратната посока, криейки лицето си. Двете момичета бяха съгласували подробностите няколко часа преди изгрева, като разчитаха на това, че мъжете в колата, паркирана в отсрещната пресечка, не познават всички обитатели на сградата. Рени си бе донесла няколко комплекта дрехи за маскировка.

Милата Рени. Чувството на благодарност, което изпитваше към нея, беше почти достатъчно, за да пробие през мрачните пипала, които стягаха мозъка ѝ, откакто ѝ съобщиха за „инцидента". Беше прекарала повечето време оттогава, опитвайки се да се изолира, да се овладее и да насочи цялото си внимание към администрацията и изпълняването на последното желание на майка си. Роднините ѝ обаче не я оставяха на мира. Искаха да бъдат с нея и настояваха да я вземат със себе си на село. А Яна виждаше зад загрижените им думи лицата на хората, заради които майка ѝ беше готова да се убие, но да избяга от планетата. И заради които наистина беше умряла, напомняше си тя, вкопчена в тази мисъл и в яростта, която извикваше. В тези моменти беше истинско облекчение да знае, че има приятели – макар и не много, – на които може да се обади за помощ. Съжаляваше, че ги въвлича в семейната си война, но си бе признала, че сама не би могла да се справи. Горките, сигурно си мислеха, че е полудяла, да затръшва вратата пред старата си баба и да организира самоубийството си. Но ако имаше някаква нишка на яснота в мъглата от болка и отчаяние, която бяха чувствата ѝ, то тя идваше от убеждението, че трябва да се махне оттук.

Вдигна очи към часовника и сърцето ѝ подскочи. Трябваше да е минало достатъчно време. Облече дългото бежово палто на Рени, нахлузи старата зимна шапка на ренината прабаба, загърна се с един грозен, розов шал и излезе от апартамента. По стълбите се спусна на бегом и задъхана надникна през прозореца на входната врата. Зелената кола ѝ се падаше вляво и едва-едва се виждаше, но на Яна ѝ се стори, че различава мъжки силует вътре. Неин безименен братовчед, несъмнено. Другарят му навярно се мотаеше зад Рени в парка.