Яна умира накрая

Живеещите в Небостал научаваха...

Живеещите в Небостал научаваха за пристигането на флотилията много преди правителството да го обяви официално. Знаците включваха патрулиращи бронирани коли по улиците, засилена охрана на празното, автоматизирано посолство на Ниманратия (по съвместимост – и на останалата галактика) и неочаквани ремонтни работи по столичния космодрум.

Въздействието на тези поличби върху настроението на будните граждани се проявяваше почти мигновено. Стрелките на метафоричните часовници се бяха размърдали, местните вече не бяха сами във Вселената, случваха се неща. Разбира се, повечето горенци бяха бесни.

Трудно е да се опише онова всеобщо чувство на дълбока и трайна вкиснатост, което постепенно излизаше на повърхността в тези месеци. Това беше периодът, в който на гражданите на Гóри им се напомняше, че не са уникални и неповторими същества, последен писък на еволюцията, а просто един от многото генетично модифицирани според изискванията на околната си среда човешки видове. Хомо сапиенс с дълга поредица от букви и цифри зад него, надлежно каталогизиран в библиотеките на Слънчевата система. Гóри се гордееше със своята независимост, бунтовна история и самоналожена изолация и съответно непоклатимо вярваше, че мястото на останалите хора беше в учебниците. Появата им неизбежно объркваше уверените в своето морално превъзходство местни, на които не им бе лесно да преглътнат, че са част от нещо по-голямо и че то гледа на тях като на музейни експонати.

Нищо от това обаче не можеше да обясни реакцията на семейството на Яна, когато се разчу, че майка ѝ планира да си замине и да я вземе със себе си. Да се самоубие и да убие детето, както ръмжаха техни далечни роднини в кратки, но наситени с равни части злоба и завист видео съобщения. Бяха минали години, откакто Яна последно бе виждала почервенелите лица, които изникваха на екрана в спалнята по малките часове на нощта. Чичовци, лели, братовчеди и хора, за които тя беше готова да се закълне, че са просто съселяни на дядо ѝ, но които явно се смятаха за част от семейството. Нейните дядо и баба бяха най-строги и на Яна не ѝ бе позволено да присъства, когато майка ѝ говореше с тях.

Имаше много неща в семейната история, които ѝ бяха неизвестни. Знаеше, че майка ѝ се бе скарала жестоко със своя баща и се бе върнала да живее в града, когато Яна е била съвсем малка, и че това не е било първото ѝ бягство от старото семейно огнище навътре в равнината. Майка ѝ никога не бе крила, че животът на село я ужасява – сковаността на прехвалените вековни традиции, бедността и лишенията, скуката на хилядите еднообразни според нея песни. Тъкмо песните ненавиждаше с особена страст и ако се пускаше музика в техния дом, то тя винаги беше с чуждопланетен произход.