Яна умира накрая

Звънецът на входната врата извъня отново...

Звънецът на входната врата извъня отново. Яна рязко си пое дъх и подскочи в леглото, осъзнавайки в един ужасяващ миг, че е будна в мрака и че имаше някой пред квартирата ѝ в – тя погледна часовника – два през нощта.

Ново извъняване, този път по-продължително. Тя се загърна с едно тънко одеяло и пристъпи към кухнята. Усещаше пода неприятно студен под босите си крака. Порови в едно чекмедже и извади най-големия нож, който намери. Не знаеше как да го използва, но допира на дръжката в дланта ѝ подейства успокояващо.

Някой пак се облегна на звънеца. Тя се прокрадна на пръсти в антрето и погледна през шпионката. В сумрачния коридор различи един мъж, висок, стегнат и облечен в дълго палто.

– Моля Ви, отворете, госпожице – каза той високо. – Трябва да поговорим.

– Кой сте Вие? – Гласът ѝ бе изтънял, ръката ѝ се бе изпотила и тя стисна ножа още по-силно.

Той ѝ каза някакво име и добави:

– Не съм приятел на дядо ти. Идвам сега, защото трябваше да съм сигурен, че няма да ме видят, като влизам. Мога да ти помогна.

Яна си пое дълбоко дъх. Значи я дебнеха и тук и този мъж знаеше. „Знае какво по-точно?"

Тя бавно отключи и отвори вратата, без да изпуска ножа. Той нахълта, хвърляйки бегъл поглед на острието, и се насочи към кухнята.

– По-добре да светнем само в антрето. Иначе може да заподозрат нещо.

Яна го послуша и колебливо седна на масата срещу него. Сериозното му изражение, с пронизващи очи впити в нея, беше зловещо в полумрака на стаята. Тя постави ножа върху масата, дланта ѝ си остана върху него. Мъжът го пренебрегна.

– Дядо ти планира да те отвлече, преди да си успяла да заминеш – направо започна той. – Вероятно най-късно в деня на екзекуцията ще са приключили подготовката си. Сега си под наблюдение почти денонощно. А от утре вече няма да е само почти.

Яна се усети смазана от някаква непозната тежест.

– Ка...Какво знаете за дядо ми? За кого работите?

Той я изгледа преценяващо.

– Какво знаеш за Клетвата?

– За кое? – запримига озадачено тя.

– Какво ти е казвала майка ти за това, с което се занимават родителите ѝ? За какво са имали нужда от нея?

Тя се опита да си спомни, но точните думи ѝ убягваха.

– Казваше, че те събират истории и песни, фолклор, общо взето. И са се заклели – о, тази клетва ли? – заклели са се да ги помнят. И са на голяма почит, защото пазят истинската душа на Гóри, смисъла на жертвите или нещо такова. – Нямаше как да забрави най-горчивата част. – Това било дълг, който се предава с кръвта.

Той потърка брадичка.

– Хм, добре. Яна, това са държавни работи и няма нужда да знаеш повече. Хората на дядо ти имат доста приятели в администрацията и то на високи нива. Наистина може да се каже, че са на почит. Но има и такива, които не са съгласни с тях. Аз идвам от тяхно име.

– Не разбирам.

– Не е и нужно. Моите приятели обаче могат ти помогнат да напуснеш планетата. Ще ти осигурим убежище, транспорт и охрана, стига да се съгласиш. Никой няма да ти иска повече документи и разрешения.

– Вие искате нещо от мен? – поинтересува се тя отпаднало. Не мислеше, че повече ще има сили да направи каквото и да било за някого.

– Ще ти дадем инструкции какво да правиш, докато си от другата страна. Става въпрос за събиране на информация, предимно – добави той. – Ако си жива след петдесет години, ще очакваме да ни изпратиш нещо. Това е. Междувременно животът ти ще си е твой. Е, какво мислиш?

Яна кимна бавно и сеотпусна на стола. Щеше да си тръгне. Нищо друго не бе важно. „Ако съм жива."