Яна умира накрая

Усмихна се приветливо докторката...

– Здравей! – усмихна се приветливо докторката и я покани да седне на зеления фотьойл срещу нея. На желязната масичка между тях имаше две бели, порцеланови чаши с димящ чай и купичка с бонбони.

– Здравейте – измърмори Яна и се настани. Чувстваше се неудобно в уютната, светла обстановка на кабинета.

– Как се чувстваш? – започна жената, все така добродушно. Яна потърси следи за снизхождение или тревога по лицето ѝ, но не ги намери. Как се чувстваше ли? Целият ѝ живот бе рухнал в рамките на няколко месеца. Първо бе ужасена до смърт от идеята да напуснат планетата. Но също така бе развълнувана и донякъде обнадеждена, че ще могат да си намерят място, където да не са толкова различни, където ще могат да са щастливи. След това им се бе стоварила пълната и нередактирана семейна история и Яна искрено бе пожелала да избягат, заради майка си. А после майка ѝ бе умряла и всеки миг наяве беше схватка с нажежените жици зад очите ѝ, в слепоочията и през врата надолу по гръбнака. Болка, която тя трябваше да държи настрана, защото имаше неща за правене. Чувстваше се самотна и безпомощна, пропадаща без опора и въже, докато всичко хубаво оставаше някъде далеч зад нея, ако въобще бе имало такова някога. Искаше да закрещи, но за пореден път не можа да го направи.

– Ами, добре, предполагам – успя да произнесе тя.

– Няма от какво да притесняваш, този разговор е само формалност. Опитай бонбонките, много са приятни.

– Благодаря. – Яна не помръдна.

– Разбрах, че майка ти е починала наскоро – жената стана по-сериозна. – Моите най-искрени съболезнования.

– Благодаря.

– Сами ли живеехте?

– Да.

– Хм, предполагам се досещаш накъде бия, но кога реши, че искаш да заминеш?

– Всъщност, решихме го с майка ми, преди катастрофата. – „Дишай. Всичко е наред. Бъди спокойна." – Щяхме да заминем заедно.

– О, така ли? Интересно. – Жената я измери с поглед. – Как си представяш живота си там? В галактиката?

Яна не очакваше този въпрос. Беше изпратена тук от Министерството на здравето и очакваше да дава обяснения за умственото си състояние. Какъв ли отговор се искаше сега?

– Ами, не знам. Не съм мислила много по въпроса. – „О, това не прозвуча никак добре." – Искам да кажа, че следя информацията от там, знам какво ни е преподавано, но си мисля, че животът си е живот навсякъде, нали? Може би там хората имат повече възможности, повече свобода да избират...

– Не те ли е страх? – топло попита жената.

Яна усети как лицето ѝ я издава и реши, че няма смисъл да се преструва.

– Страх ме е. Разбира се – тихо каза тя. – Но ме е страх и да остана тук.

– Как си представяш своя живот на Гóри тогава?

– Чужд – отвърна след кратък размисъл.

– А там ще го направиш свой?

– Искам само да опитам – каза Яна умоляващо.

Жената кимна замислено.

–А как виждаш моралната страна на прехвърлянето? Не те ли притеснява?

– Прехвърлянето е грях. То е убийство – изрецитира Яна.

– Но си готова да го направиш? – жената вдигна вежда.

По този въпрос беше мислила повече, поне в началото, а и имаше съвсем прилична местна литература по темата.

– Не аз дърпам спусъка.

– А кой?

– Държавата, предполагам.

– Да, такъв е законът.

– Би могло да има и друг закон.

– Би ли предпочела една Яна да остане тук и да изживее твоя живот? Онзи, чуждия? – озадачи се жената. „Бих ли?" – Защото трябва да ти е ясно, че нямаме възможностите за масово криосъхранение. А и тази Яна всъщност ще си ти. Друга ще продължи нататък.

– Аз...Не знам. Трябва да има и други начини. – Тя бе на път да се разплаче.

– Добре, добре – помирително каза жената. – Разбирам. А какъв носител би си избрала там?

Яна нямаше представа и ококорените ѝ очи явно бяха достатъчен отговор, защото докторката се разсмя. Ведрият ѝ смях беше странно успокояващ. „Всичко ще бъде наред."

– На мен винаги ми се е струвало вълнуващо – неочаквано сподели жената. – Пътуването. Дори като по-млада обмислях да си тръгна. Но някак успях да попадна на хора, които да ме задържат тук. – Тя отново се усмихна окуражаващо. – Разбирам, че не всички успяват.

Яна онемя.

– О, не ме гледай така, казах ти, че това е формалност. Ако наистина беше зле в главата, щеше да си в някое учреждение, да има съдебно решение и прочие...

– Значи ще ми издадете удостоверение?

Жената кимна. Яна си побъбри още малко с нея, благодари ѝ сърдечно и дори си взе бонбонче, преди да излезе.

Сега ѝ оставаше само да си запази час с наказателен отряд.