Тайната на Малакаи

5. Бурята

Съботното слънце изгря и Амели отвори очи. Стаята и имаше големи прозорци издигащи се от пода чак до тавана. Тя си разтърка лицето и се отправи към банята, за да се освежи, след което слезе обратно в стаята си и си облече един зелен бански с розови цветя по него. Тя си среса рошавата коса и слезе по стълбите, минавайки покрай майка си в кухнята.

– Закуска. - спря я тя и Амели се обърна.

– Не съм гладна! - отвърна тя и тръгна към терасата.

– Амели, говорихме за това. Трябва да ядеш. Вчера не казах нищо, заради приятеля ти, но... - започна Линдси, но дъщеря и бързо я прекъсна.

– Пейтън не ми е приятел. - заяви тя и погледна към океана през прозореца - Първо ще поплувам.

– Амели, по новините дават, че има вероятност за буря. - обади се Сантиаго, доведения и баща и тя вдигна рамене.

– Океана ми се струва достатъчно спокоен. - каза тя и пак метна поглед на леките вълни, които се удряха в скалите пред дома им.

– Амели, казах не. - съобщи майка и и заключи балконската врата - Върви в стаята си и почни домашните. - предложи Линдси и подаде една купа зърнена закуска. Амели се качи бързо по стълбите и се заключи в стаята си, оставяйки купата на тоалетката си.

– Добре. - каза тя сама на себе си и взе очилата си за гмуркане и една торба изпод леглото - Няма да излизам през балкона. - Амели отвори прозореца над леглото си и погледна към скалите, доста близо до дома и - Да се надяваме да уцеля водата. - каза тя и скокна в студения океан. Заради тежестта и, главата и се потопи и тя си одраска едното коляно на една скала, но бързо след това, изплува и си пое въздух. Амели си намести очилата на главата и се гмурна в синия океан, плувайки по-далече от брега и острите скали. Тя прекара няколко минути под водата, като главата и се показваше на повърхността, колкото да си поеме въздух и пак изчезваше. Тя беше напълнила торбата си със различни миди, които можеха да и свършат работа за бизнеса, както и някои, които можеше да ползва за декорация в стаята и или като подаръци за приятелите и. След известно време, тя излезе от водата и се покатери върху една скала в любимия и залив. Той се намираше близо до къщата и, но беше скрит и се виждаше само от прозореца в нейната баня. Амели бръкна в торбата си, за да разгледа част от мидите, които бе намерила, когато една силна вълна я заля и тя за малко не цопна във водата. Това не и направи голямо впечатление, докато не заваля силен дъжд и една по-голяма вълна не я обля цялата и я бутна със зверска сила в океана. Амели си показа главата на повърхността, прибра си косата зад ушите и върза торбата с миди за долнището на банския си. Тя тръгна да плува към дома си, но океана започна да я дърпа навътре и Амели се отказа. Ако това беше всеки друг човек, той би се паникьосал и би почнал да вика за помощ... но не и Амели. Тя спря спокойно на място, докато океана я дърпаше навътре и започна да мисли. Сметна, че е най-добре да излезе на плажа в залива, тъй като можеше да плува успоредно на него. Така и направи. Скоро краката и стъпиха на дъното и тя си отдъхна. Беше се притеснила, макар и да не го показваше. Тя тръгна да ходи към брега когато нещо и се стори странно. Плажната ивица се бе уголемила. Амели погледна към океана и очите и се разшириха като разбра какво се случва - ЦУНАМИ! - извика тя със всичка сила и хукна да катери скалистата пътека, за да излезе от залива възможно най-бързо. Ако не успееше навреме, вълната щеше да я забие в скалистия бряг и тя нямаше да оцелее. Тя си изподра краката катерейки склона, но накрая стигна до върха и се затича по улицата към дома си - Цунами! - извика тя нахлувайки в хола, като от цялото и тяло капеше вода - Идва цунами!