"Truth or Dare" [H.S]

Chapter 39 /Little heaven/

С Хари бягахме от часове.Освен че съм изморена и едва движа краката си,гладът и жаждата започват бавно да ме повалят.Не си спомням кога за последно сложих нещо в устата си,да не говорим за Хари.Учудвам се на това колко трудно се отказва.Докато аз се влача зад него,той не почина дори и веднъж.През цялото време той непрестанно се оглежда и проверява периметъра за всякакви опасности,докато аз просто "тичам" зад него.
"Хари...може ли...да намалим?"-проговорих,вече едва поемайки си въздух.
Силната болка от лявата ми страна непрестанно ме пробождаше сякаш е нож.Трябва да си взема малко въздух,иначе не Дейвид ще бъде този,който ще ме убие.
  Хари спря и дойде до мен,хващайки ме за ръката и с устни докосна кожата ми,изпращайки тръпки по цялото ми тяло.
"Добре ли си?"-попита ме тихо той и сложи един от многото хвърчащи кичури от коса зад ухото ми.
Кимнах и се облегнах на рамото му,вземайки си колкото се може повече глътки въздух.Това ме караше да си спомня как веднъж с родителите ми бяхме на плажа и аз едва не се удавих във водата.Разликата беше,че тогава крайниците не ме боляха и не ми се искаше да легна на земята и просто да изчакам Дейвид да ме довърши.
"Кога ще стигнем до този проклет хълм?-попитах все още задъхана.
"Имаме още път."-каза Хари,премятайки ръка през рамото ми.
"Но защо точно там?Не можеше ли Рик просто да ни вземе с него и да заминем?"-попитах го,докато и двамата продължихме да ходим напред.
"Знаеш,че Дейвид е опасен човек.Той има хора на всякъде и ще бъде много лесно отново да ни открие."-каза Хари и се обърна към мен,заключвайки погледите ни."Знаеш,че трябва да го направя,Роуз.За нашето,както и на всички около нас добро."

  Много добре знаех какво имаше предвид.Знаех,че трябва да убие Дейвид,но защо тогава ми изглежда толкова невъзможно.Сякаш Дейвид е някакво свръхестествено същество,което не може да бъде убито!Всеки път,в който се опитаме да го нараним,той се връща все по - силен и все по - зъл.
Не се съмнявам,че Хари няма да успее да го убие - напротив,сигурна съм,че ако Хари иска би успял да го убие.Страхувам се от последствията.Страхувам се,че преди Дейвид да умре той ще успее да нанесе още по - тежки травми върху Хари.
Хари може и да доминира физически,но проблемът е,че Дейвид умее да навлиза в умовете на хората.Той умее да заблуждава,да замазва положението и да накара всеки,който си поиска да изпълнява наредбите му.Успял е да навлезе в ума на Хари преди години - накарал го е да си мисли,че той не принадлежи там.Хари е бил толкова разтревожен от факта,че той е невинна жертва и понася наказание,което не му се полага,че напълно повярвал на всичко,което Дейвид му е казал.Въпросът ми е - Щом го е направил веднъж,какво му пречи да го направи отново?

"Роуз,добре ли си?Отнесе се."-каза Хари,който беше застанал пред мен и ме гледаше разтревожено.
"Да,д-да добре съм,просто съм малко притеснена."-казах му и се усмихнах.
Наведох глава,опитвайки се да гледам в износените си кецове,но Хари реагира бързо и с палецът си повдигна брадичката ми,карайки ме да погледна право в очите му.
"Не се притеснявай.Нищо няма да ти се случи докато съм тук.Бих те защитил с цената на живота си."-каза той,карайки ме да се усмихна отново.
"Не се притеснявам за себе си,Хари.Притеснявам се за теб.Притеснявам се от това,че Дейвид отново ще се измъкне и.."
Не успях да довърша,защото устните на Хари спряха всичките думи.Нуждаех се от тази целувка.Нуждаех се от това да ми покаже,че е тук и ме подкрепя.
"Да тръгваме,хълма е наблизо"-каза и преплете пръстите ни.
Закрачихме по сухите листа,докато всичко около нас беше само и единствено дървета.Утринните слънчеви лъчи минаваха през процепите на дърветата и узаряваха тъмната и страховита гора.Дори и не усетих кога се е съмнало.И все пак това не попречи на мен и Хари.И двата,хванати за ръце,продължихме пътя си,макар и бавно.Бавно,но славно.Не знаехме какво ни очаква извън тази гора.Не знаехме какво ни очаква и в самата гора.
Знаехме едно нещо - каквото и да се случи,където и да отидем,нашите сърца ще бъдат свързани.Любовта ни ще се рее във въздуха като птица,а погледите ни винаги ще бъдат заключени един в друг.Бяхме готови да срещнем съдбата си,макар и сърцето ми да пропускаше удар.Ръката ми трепереше в неговата,но той така и не я пусна.

Минавайки през огромното дърво на пътя ни,пред се разкри красивата гледка отвъд този малък град.Дърветата,птиците,животните,всичко беше перфектно.Топлите лъчи на слънцето правеха тази картина да изглежда още по - приказна.Небето беше толкова чисто,гората ухаеше толкова свежо,росната трева беше толкова приятна на допир.Всичко това изглеждаше като един малък рай.
И в допълнение на тази картинка,точно на ръба на хълма стоеше,нещото което накара всички да изглежда грозно.Човека,който ме накара да мразя съдбата и в същото време да я обичам.Човекът,който на фона на тази гледка изглеждаше като черно петно от мастило,върху бял лист.
"Закъсняхте."-каза той и се обърна,показвайки ужасната си усмивка.
Лицето му беше в рани,които продължаваха да кървят,дрехите му бяха мръсни,а ръцете му небрежно се намираха в джобовете му.Силният натиск на Хари върху ръката ми потвърди,че и той никак не се радва да го види.Че кой би се радвал да види това чудовище.
"Знам,че ти липсвах розичке."-каза той и ми намигна,карайки всичката кръв в тялото ми да закипи.Адреналинът ми достигаше небесни нива,но смелостта ми беше заровена дълбоко в земята.Това,което предстоеше никак нямаше да е хубаво.

Здравейте!
Новата глава е тук,топла и прясна!Съжалявам,че е сравнително малка,но просто се опитвам да правя главите по - малки,за да се получат повече.Знам,че така спирам точно на най - интересното ( не ме мразете),но иначе няма начин.
Та какво мислите за главата?Споделете мненията си в коментарите и се подгответе за следващата глава.
Подсказка : ще бъде ЕПИЧНА.