◖On the knees/На колене◗

11.

-Какво искаш да кажеш, мамка му, говори направо?! - каза му със силен тон, обръщайки се към него.

-Искам да кажа, че е възможно баща ти да е жив, принцесо.

-Това е невъзможно. - тя поклати глава многократно.

-Защо мислиш така?

-Защото той умря, Дейвид. - Кейтлин вече крещеше. - А когато някой е мъртъв, той не е - тя направи кратка пауза. - жив.

-Страхотна логика. - каза ѝ той, засмивайки се леко.

-Мерси. - извъртя раздразнено очи.

-Страхотна, но грешна. - започна. - Баща ти е успял да заблуди не само теб и брат ти, но и всички останали в смъртта си. Но съм сигурен, че това е просто цирк, Кейтлин... - тя го прекъсна.

-Откъде си сигурен?! - изкрещя му, ставайки от мястото си. - Виждал ли си го, говорил ли си с него или просто ми говориш празни приказки, за да си сигурен, че няма да избягам, а? Искаш да ти повярвам, че баща ми е жив и ти ще го намериш само ако остана тук, нали така мамка му?! - темата за баща ѝ беше чувствителна, въпреки че никога не е била много близка с него.

-Дори и да опиташ да избягаш няма да успееш. Ще си тук, докато искам да си тук и нямаш какво да направиш по въпроса. - той също повиши тон, което я притесни. Всеки мъж, който й беше крещял също я беше и удрял.

-Искаш ли да проверим? - тонът на гласът ѝ вече беше нормален.

-Да, искам да проверим. - направи крачка към нея. - Но когато те хвана вече няма да съм толкова търпелив.

-Заплашваш ли ме?

-Да. - отговори ѝ. - Да не би да си изненадана?! - попита я с ирония в гласа. Тя от своя страна го погледна ядосано, но не каза нищо. Беше наясно, че поне засега бягството беше невъзможно. Стаята, в която беше заключена се намираше на вторият етаж и ако скочеше най-вероятно нямаше да може да ходи. Дори някак да успееше да излезе он къщата нямаше катво много да направи. Щеше да ходи колкото е нужно, но при положение, че не знаеше къде се намира положението не беше особено добро.

Другата възможност беше да открадне колата, с която Дейвид я беше докарал тук, но нито знаеше къде  държеше ключът, нито къде точно се намираше самата колата.

-Не. - отговори му. - Не съм. - спокойствието, което се усещаше в гласът ѝ успя да изненада Дейвид, тъй като само до преди минута тя му крещеше. - Всъщност изобщо не ми пука какво казваш. - тя му се усмихна леко. - Е, ще слизаме ли? - попита го, тръгвайки към вратата на стаята.