Навън валеше ужасно силно и Скарлет можеше да чуе капки от бурята, които се забиваха в прозореца на спалнията й. Бяха предупредили, че ще има гръмнотевична буря, за това Скарлет се бе подготвила и запалила няколко свещи в стаята си, в случай че токът спре, бе оставила един от своите романи до нея и чаша с топъл шоколад.
Като дете тя винаги се е чудеше, защо животът не е такъв, какъвто бе в романите. Нищо не се случваше така, както трябва. Животът беше истинска загадка и тя никога не го бе изпитвала. Имаше времена като тези, в които Скарлет оставяше целият си живот без да се задълбава в него, и тя започваше да осъзнава, колко много бе изпуснала.
Също имаше и нощи като тази, когато тя си пожелаваше Джъстин да е до нея. Тя мразяше гръмотевиците толкова много- те бяха шумни и плашещи. Но действието беше напълно завладяващо. Начинът, по който звукът разтърсваше прозорецът й и как силната светлината на мълнията се запалваше в небето- беше ужасяващо, но все пак спиращо дъха.
Нарушаващ мислите на Скарлет, телефонът й звънна, карайки я да подскочи от страха от неочаквания звук. Ставайки от мързелуването си, тя отиде да вземе телефона.
- Ало?- каза тя, вдигайки го до ухото си.
- Бианка е.- отговори тя.- Заета ли си ?- Скарлет повдигна веждите си с объркване.
- Навън е ужасно. Защо?
- Ще дойдеш ли? Сама съм и мразя тези скапани бурии, а и трябва да поговорим. Последният път, в който излизахме заедно, не свърши добре.- каза Бианка.
Колкото и луда да беше тя, Бианка все пак бе права. Беше глупаво да напуска топлият си и удобен дом, повреме на този дъжд, но Бианка не живееше далеч, а и беше права за всичко, което каза- тя трябваше да поговорят и Скарлет искаше да е с приятел в това ужасно време.
- Идвам.- Скарлет отговори бързо, преди да й затвори.
Навличайки чифт топло долнище на анцунг и суитчер, Скарлет сложи качулката си и побягна навън. Капчици от небето я засипваха като куршуми и тя се бореше да не обръща внимание на тези по кожата й, Силните вятрове се удряха в слабичките дървета, в на хората дворовете и ги караха да се клатушкат наляво- надясно.
Бирята ставаше все по-жестока и Скарлет чу удар на гръм, минаващ през ушите й. Кракът и потъна в дълбока локва от вода на тротоара и всичко, върху, което се фокусираше тя бе, стигането и в дома на Бианка, здрава и невредима.
Скарлет спря от едната страна на улицата, огледа се и в двете посоки, преди да стъпи на платното за движение. Бавно придвижвайки се към черния бетон, тя усети силна светлина, която се разля по лицето й. Обръщайки главата си, тя видя фарове и удър по-силен от всякога.
Тя усети металната броня на колата в кръста си и следващото нещо, което усети бе главата си, удряща се в твърдия тротоар. Усещайки сълзи в очите си, тя пипна едната страна на главата си и през замъгленото си виждане, видя кръв, която бе пурпурночервена и капеше от връхчетата на пръстите й. Звукът на затваряща се врата на коса, изпълни ушите й и усети главата й, въртяща се в различни посоки.
Мъжът излезна от колата и застана близко до слабото тяло на Скарлет. Той я изучаваше внимателно, опитваше се да разбере дали е жива или не. Дъждът продължаваше да се излива върху раменета и якото му и той внезапно усети някой да хваща ръката му.
- Знаех, че мога да разчитам на теб.- Бианка се наведе и го целуна по бузата. Мъжът погледна надолу към нея и уви ръката си около кръста й.
- Да я оставя ли тук?- попита той.
- Не, подяволите, Винс!- Бинка викна в дъжда.- Скарлет ме нарече „курва" и ме обиди пред всички онези хора, когато отидохме в клуба. Всичко, което исках е да влея малко разум в главата й, не да я убивам. Обади се на полицията и ще им кажем, че сме я намерили тук.
Винс кимна и извади телефона си, държейки го под якето си, за да не се намокри от дъжда. Бианка погледна надолу към бледото тяло на Скарлет, и почти се почувства виновна, но тези чувства я напуснаха бързо.
Главата на Скарлет пулсираше в ужасна болка. Виждането й започваше да се изяснява, тя можеше да види двете фигури, които седят пред нея, но въпреки това, не можеше да си ги изясни достатъчно. Главата я болеше толкова много, че бе способна да чуе собственото си сърцебиене- и то се забавяше. Следващият звук, който чу бяха сирените и светлините пред очите й. И после всичко стана черно.
Тъмнината изведнъж я погълна.
Мекото сигнализиране от монитора, оттекнало в ушите й за няколко минути, вече започваше да я дразни. Първо Скарлет се почуди дали бе жива или не, после мисълта изчезна някъде.
Отварянето на очите й беше малко болезнено, но тя го направи въпреки това. Пърхащите й мигли отворени, погледът й все още бе малко неясен, докато Скарлет неразтърка очите си с пръсти. Тя примигна няколко пъти и внезапно всичко стана ясно.
Цветът на стените бе блед и стаята беше тъмна- освен светлината, която падаше от Луната в стаята й. Обръщайки главата си, Скарлет видя майка си и израженето й не бе многоприятно. Очите й бяха почервенели и изглеждаха по-ужасени от всякога. Тя видя, че Скарлет бе отворила очите си, тя скочи напред да даде на дъщеря си силна прегръдка.
- О, миличка. Толкова се радвам, че си добре. Така се притеснявах за теб.- изплака майка й, взимайки лицето й в двете си длани.- За малко не припаднах, когато разбрах за инцидента. Боли ли те нещо? Жадна ли си? Сигурно си гладна, искаш ли нещо?- Скарлет се засмя тихо и погледна встрани от нея. Всички тези въпроси само, караха умът й да се върти още повече.
- Добре съм, мамо. Благодаря ти. - майка й уви ръцете си още веднъж около нея и Скарлет почувства някаква топлина в прегръдката им.
Тя и майка й никога не са били близки, но само в една нощ тя се почувства сякаш винаги са били най-добри приятелки. Но когато Скарлет надникна над раменете на майка си, сърцето й почти спря, когато видя Джъстин да влиза в стаята.
Майка й забеляза шокираното изражение на дъщеря си и се обърна да види какво стана. Изпускай въздишка, която звучеше като облекчение, отиде до Джъстин и го придърпа към Скарлет, сякаш по принуда.
- Джъстин също се безспокоеше за теб. Ти успя да причиниш множество инфаркти на двама човека само за три часа. - пошегува се майка й, докато избърсваше сълза от бузата си.
Имаше тишина между тях. Джъстин и Скарлет осъществиха бурен контакт с очи- те не посмяха да кажат каквото и да било на другия, но поради гняв, а заради шокът. Нито един от двамата не знаеше как да отговори на ситуация като тази.
- Госпожо Андерсън, мисля, че трябва да се приберете вкъюи и да поспите малко. Аз ще остана със Скарлет през ноща.- предложи Джъстин, слгайки ръка на гърба на майка й.
- Сигурен ли си, че нямаш нищо против?- попита майка й. Джъстин се усмихна й стисна ръката й.
- Ако нещо ви потрябва, да не се поколебаете да ми кажете.- каза майка й през смях, наведе се и целуна Скарлет по челото. Тя даже прегърна Джъстин преди да излезне от стаята.
Светкавица премина зад позореца и Скарлет чу Джъстин да придърпва стол към леглото й. Болничните стаи, винаги я ужасяваха- поради някаква причина, всички и напомняха на страшни филми и тази мисъл не беше много приятна.
- Радвам се, че си добре.- каза тихо Джъстин, гледайки към ръцете си нервно. Скарлет го погледна с любопитство и се зачуди, какви ли мисли минаваха през глава като неговата.
- Ти ми причини това.- прошешна Скарлет, отмествайки тъжно погледа си от него. Джъстин погледна към нея.
- Имах причина да го направя.
- Ти знаеше, че това ще се случи. Знаеше, че ще ме удари кола. Знаеш ли защо? Защото знаеш всичко, нали? Знаеш всичко за всеки и знаеш всичко за света и хората по него. Е, благодаря ти. Исках само да ти благодаря, затова че ми го причини. Благодаря ти, че позволи на някой да ми го причини.- подсмихна се Скарлет, задържайки сълзите си.
- Знам също и, че Бианка беше тази, която ти го причини.- промърмори Джъстин.
Скарлет вдигна главата си, погледна обратно към него и уста й леко се отвори, но Джъстин отказа да погледне към нея- и Скарлет искаше да му каже още толкова много, но внезапно от шока, тя не можеше. Всичко, което и беше останало да се чуди, бе защо е избрал нея.
- Защо си тук.- промърмори тя, задушавайки се леко от чувството в гърлото й.
- Искам да съм тук.- отговори Джъстин.
- Не. Защо си тук? Искам да си тръгнеш.- Скарлет му каза без да се колебае.
Джъстин я погледна тъжно. Той събра веджите си срещу нея за момент, стоеше тихо, надявайки се тя да не забележи, че той все още е там, и че нямаше никакви намерения да си тръгва скоро.
- Казах да тръгваш. Искам да се махнеш.- каза още веднъж Скарлет, повишавайки глас.- Махай се!
- Не.- отговори Джъстин с острота в гласа си.
- Защо по дяволите още си тук?- изплака Скарлет и се пречупи. Чувствайкик се по- уязвима от всякога, тя най- накрая позволи на сълзите си да се стичат надолу по лицето й. Той трябаше да я остави, защото тя не можеше да се справя с това повече. Цялата тази болка беше непоносима.
- Защото те обичам.- извика Джъстин. Той вдигна ръцете си във въздуха, все едно искаше всички да знаят- но после остана тих, озънавайки че беше в болница, където другите пациенти се опитваха да си почиват.
- Не, не ме обичаш. Ти не обичаш никой.- каза Скарлет, поглеждайки през прозореца докато подсмърчаше.
- И никога не съм, но ти ми доказа, че мога и те мразя, заради това. Обичам те.- той повтори. Всеки пт, в който оставяше тези две думи се изплъзнат от устата му, Скарлет чувстваше нараненото си сърце.
- Затова се случи така. Знаех, че Бианка ще ти причини това и знаех, че това е най-добрият начин да ти призная любовта си. Да се чувстваш обичан през най-мрачните дни на живота си, ето точно тогава усещаш истинската любов. Искам да усещаш любовта ми, Скарлет.- прошепна той, приближавайки се до нея.
- Искам да знаеш, че мразя това, което правиш с мен. Тези емоции, които ме караш да изпитвам, като изчервяването и усещането на онези пеперуди в гърдите ми, не мога да се справя. Но, ако това ще ми коства, за да получа любовта ти, тогава ще мина и през него. Твоята невинност ме плени в мига, в който очите ми попаднаха на теб. Чувствам се толкова слаб, когато съм с теб, защото съм твой.- той хвана лицето й и стана от стола, нежно сядайки на ръба на леглото.
- Чувствам се толкова слаб, когато съм с теб, защото ти правиш, каквото си искаш с мен. Ако нараня чувствата ти, можеш да вземеш сърцето ми и да го хвърлиш на земята пред мен. Ако те ядосам, можеш да ме биеш, докато всеки сантиметър от тялото ми е смазан и кърви за теб. Ако те правя щастлива, тогава можеш да поставяш топлите си целувки върху цялата ми кожа и да ме задушаваш от щастие. Ако те възбуждам, можеш да ме чукаш до припадък. Аз съм в краката ти, пеперудке.- Джъстин каза задъхано и опря челото си върху нейното.
- Всичко, което искаш, ще ти го дам. Ако някога просто има нужда от нещо, ще ти го дам. Ако искаш да направя нещо за теб, няма да пропилея и секунда, за да те направя щастлива. Ако ми кажеш да мина през пустиня без храна и вода до края на живота ми, ще го направя за теб. Ако ми кажеш да намеря всички демони на света и да ги окова в земята, за да си в безопасност и да те пазя, ще го направя мамка му!- каза той, преди дори и да продължи, Скарлет хвана лицето му в дланите си.
Тя забеляза, колко насълзени бяха очите му- дишаше тежко, той имаше да и каже още толкова неща, но губеше нишката на думите си. Всичко, което беше казал досега, беше напълно достатъчно за сърцето й. Думите му бяха толкова поетични и нежни, че Скарлет усети изплъзваща се сълза на бузата си.
Отне само две разбити души, за да съсипят любовта, но в тяхния случай, отне само две разбити души, за да създадат любовта.
- Знам, че винаги те наранявам, но обещавам, ще се държа с теб като със злато.- каза Джъстин, тя покри устата си бързо, разклащайки главата си към него, заради мислите му. Той беше прав, но точно сега, болката беше последното нещо в умът й.
- Искаш ли да ти кажа една тайна?- Скарлет прошепна в ухото му сладко. Джъстин я погледна и кимна, малко нервен от това, което му предстоеше да чуе.
- Аз също те обичам.- каза тя, засмивайки се толкова детски.
Лицето на Джъстин се освети и Скарлет сякаш никога не бе виждала нещо по-красиво, виждаше истинска усмивка на лицето му.
- Наистина ли?- попита той, звучейки по-развълнуван от всякога.
Скарлет кимна и допря челото си до неговото още веднъж. Той беше арогантен, но винаги прав. Чувстваше любов, след болката, никога не се бечувствала по-добре. Като карането на колело надолу по улицата през лятото бе, падаш и си ожулваш коляното, но когато се прибереш има студена кана лимонада, която те чака. Беше нещо такова, но любовта им бе по-силна.
И най-накрая, тя хвана яката му и сля устните им заедно- не беше обикновена целувка. Не беше страстна, съблазнителна или поискана. Беше гладна, страстна, топла, сякаш бяха чакали за нея с години, но сега най-накрая беше тук, това беше техният момент. Беше нежна целувка и Скарлет раздели устните им за момент и бутна Джъстин на леглото с нея.
Болничните легла не бяха твърде малки, нито пък голями, но те се настаниха удобно един до друг. Той надвисна над нея и остави любящи целувки, докато шептеше сладки думи в ухото й, карайки и двамата да се смеят тихо и неочаквано. Джъстин бавно прекъсна целувката им и легна на мястото си до нея, придърпвайки Скарлет обратно върху гърдите си, увивайки защитно силната си ръката около талията й.
- Нещо боли ли те?- попита Джъстин тихо. Скарлет разклати глава и се усмихна.
- Вече не.
Лунната светлина се разливаше върху двете им тела. Скарлет започваше да си спомня, колко красив е светът и как всичко идваше на мястото си. Почти шокиращо за нея..
- Може ли да ти кажа нещо?- прошепна Джъстин в косата й, докато оставяше целувка на същото място. Кимайки бавно, тя въздъхна и затвори очи спокойно.
- Попринцип не се моля, но когато разбрах, че си ранена, след секунда осъзнах, че се моля за теб.- каза той, въздъхвайки тихичко.
И молитвите му не останаха без отговор.
