Последното Пътешествие

Земята

Когато корабът най-накрая наближи дестинацията си, гласът на компютърната система, която го пилотираше автоматично, уведоми пътниците и ги инструктира да стоят по местата си, и да затегнат коланите, защото предстоеше приземяването.

Хари се загледа в синята планета, преди шлюзовете на прозорците да се затворят. Земята бе покрита почти изцяло от вода и само тук-там се виждаше зелено. Единственото подаващо се над повърхността ѝ бяха някогашните планини и висини, а на тях се виждаха големите сиви точки, представляващи многобройните оловни куполи, под които се криеха оцелелите през атомната война градове.

По средата на някогашния атлантически океан чакаше дестинацията му, Нов Лос Анджелис или НЛА накратко. Градът беше построен много години след войната, чак когато радиацията отслабнала, задушливата сива облачна покривка се отдръпнала и човечеството вече било добре установено на Марс, макар че планетата още страдала от последиците на Третата световна война. С новите си технологии хората успели да се справят с голяма част от проблемите и да я възстановят възможно най-близо до предишния ѝ блясък, но някои неща били непоправими.

Нивата на океаните си остават повишени и до ден днешен, поради което голяма част от старите градове и природни дадености на планетата се намират под вода. Повечето животински видове изчезнали. Останали са само домашните любимци и най-приспособимите. За ужас на оцелелите, хлебарките не само оцелели, но процъфтявали, заедно с много други гадинки.

Нов Лос Анджелис бил построен веднага след нормализирането на условията на планетата. Днес той служи като столица на Земята. Целият град се намира на огромна платформа, построена в средата на онова, което някога е било Атлантическият океан. С огромното повишаване на водното равнище и напредването на летателните технологии, заради което вече не е необходим транспортът на продукти с кораби, в днешно време повечето не разделят водата на пет океана, а я наричат Световния океан.

Предпазните щитове на прозорците се затвориха и Хари започна да усеща придърпването на земната гравитация. Той хвана куфара здраво с две ръце и го стисна до гърдите си.

Турбуленцията от навлизането в атмосферата разклати кораба и седалките му започнаха да издават неприятен звук, наподобяващ свиренето на зле настроена цигулка. Ако Хари можеше да види кораба отвън, той вероятно щеше да бъде обгърнат от огнено одеяло заради скоростта, с която навлизаше в атмосферата и въздушното съпротивление.

След силното друсане, скърцането на старите железа и последният жалък вой на двигателите, Хари оправи яката на сакото си и стисна отново куфара в ръка. Байта винаги му правеше забележка, че ходи чорлав и неприлежен, и той знаеше, че ако го видеше така, щеше му се ядоса.

С бавна крачка старецът слезе от кораба „Аполо х12х" и пое първия си дълбок дъх на Земята от много години насам.

Всичко изглеждаше както си го спомняше. Тук-там имаше по някоя нова сграда, дърво или алейка, но като цяло нещата не се бяха променили особено.

Високи, лъскави и сребристи жилищни сгради, блестящи с огледален блясък, заради стъклените си фасади, заобикаляха летището. Хари знаеше, че повечето от апартаментите в тях стоят празни. Широките и чисти улици бяха гравирани с изящни дизайни. В годините преди войната на Земята се използвали автомобили, движещи се чрез фосилни горива и двигатели с вътрешно горене, с кръгли гуми, които се въртели по земята и били пълни с въздух, заради тежестта на които улиците трябвало да бъдат от обикновен асфалт. Сега всички използваха аеромобили, летящи чрез магнитното поле на планетата, и пътищата можеше да се правят по-красиви, защото издръжливостта им не бе толкова значим фактор. Хари беше виждал снимки на древните коли и дори веднъж посети музей, отдаден напълно на старата превозна техника, но въпреки всичко тези антики му се струхава някак странни. Най-чудно било, че почти целите пътища в градовете били отделени напълно за тях.

Градът изглеждаше все така празен. Не е като да нямаше хора, но в сравнение с преселените метрополиси на другите планети, Земята пустееше. Инженерите строили града, го планирали за много по-голямо население, но се оказало, че малцина желаят да се завърнат на родната планета на човечеството.

Хари ги разбираше. Въпреки че Земята бе родната планета на човечеството, през годините, в които тя стояла необитаема, десетки други планети били населени. На тях се раждали нови поколения и те ги приемали за свой дом. За хората планетата си оставаше детската люлка, която напуснали, след като я израсли. За Хари тя беше мястото, на което се запозна с любовта на живота си и където ѝ бе обещал, че ще я заведе отново. Под дървото на хълма.

Не му оставаше много време, затова си викна въздушно такси и се запъти към най-близкия хотел. Все пак трябваше да посети много места, а пясъкът на живота му течеше безспирно.