Беше топъл, но ветровит ден. Двадесети април. Осемнадесетият рожден ден на принцеса Леяна II. В двореца на Неркит цареше пълна анархия. Слугите тичаха напред - назад с подноси с лакомства. Стените бяха красиво украсени с лилави рози - любимите на принцесата. В цялата суматоха кралицата и краля бяха най - притеснени. Страхуваха се, че дъщеря им няма да хареса партито си. Когато трите големи трапези бяха наредени, тронната зала започна да се пълни с гости. Знатни личности бяха дошли от най - далечните краища на света. Рицарите пред вратите ги проверяваха по списък.
Русокосата принцеса седеше на по - малкия трон до този на майка си и се опитваше да се отърве от няколко феи, опитващи се да сложат венец от цветя върху главата и.
Главният съветник на краля наду свещения рог и привлече вниманието на хората. Кралят му благодари безгласно.
- Дами и господа, скъпи мои приятели и знатни особи - тук сме днес, за да отпразнуваме осемнадесетия рожден ден на скъпата ми дъщеря - принцеса Лея.
След думите на краля всички заръкопляскаха одобрително.
- Благодаря - принцесата се подигна от трона си и се усмихна широко , повдигайки роклята си с ръце, за да не се спъне в нея - Оценявам това, че сте дошли чак до Неркит заради мен. Няма да ви отегчавам с дълги речи и поеми . Нека тържеството започне!
Скоро суматохата се завърна в залата. На един подиум танцуваха танцьорки облечени в къси копринени рокли. Хората се бяха насъбрали около кралските особи и ги поздравяваха, че имат толкова лъчезарна дъщеря. Други си режеха от голямата пет - етажна торта.
Принцесата отново седеше на трона си. Изражението и беше тъжно и намръщено. На партито и не беше дошъл никой неин приятел, защото тя нямаше такива. Изправи се и тихо излезе от тронната зала. Когато беше сама обичаше да се разхожда из коридора на двореца. По стените му бяха окачени портрети на нейни предци. В края му, на мраморен пиедестал, стоеше голям пясъчен часовник. Принцеса Лея обичаше да изучава детайлите му. Той не беше просто часовник. Беше пълен със ситен и блестящ син прашец. Обръщаше се всяка година по едно и също време на четири хиляди години - на рождения ден на принцесата и една седмица след това. Всеки път от него изпадаха по осем прашинки. За жалост не се връщаха обратно. Просто изчезваха.
Часовникът се завъртя веднъж и от него изпадна една прашинка. Принцесата се усмихна, но после съжали. Земята се разтресе силно и тя се опря на стената, за да не падне. Картините се клатушкаха напред - назад, а някои дори падаха, но часовникът седеше неподвижно.
В тронната зала прозвучаха уплашени викове. Кралят погледна към троновете, но принцесата я нямаше.
- Калинда! - извика той уплашено към кралицата - Лея е изчезнала! Стражи! Намерете принцесата!
- Вече я намерихме ваше величество! Тя е при часовника! - рицарите се промъкнаха през тълпата.
Всички избягаха от двореца с викове. Кралят и кралицата се затичаха по коридора, докато не стигнаха пред пиедестала. Земята спря да се тресе.
- Лея! - извика кралицата и прегърна дъщеря си - Но ... ти ли обърна часовника?
- Не! - отрече бързо принцесата - Той сам се обърна. Но ... останаха само 7 прашинки.
- О не! - Кралят изпадна в паника щом видя часовника - Не, не, не... 4 000 години изтекоха ... Аврус се пробужда от дългия си сън ... и ще ни унищожи.
Камбаните забиха тържествено.
- Време е да изпратим на път новите избрани.
...
