Every Second We Have

5 • S T O R M

Харлен

Връщам се при Анализ и бавно я вдигам от земята, за да не се събуди. Защото не мисля, че ще й се понрави да я нося точно аз. Толкова е малка и лека, точно като дете. Подръпвам якето си по-нагоре върху главата й, за да не се намокри, и тръгвам към отворената врата. Притичвам набързо до колата, която е спряна само на няколко метра от входа. Отключвам джипа и внимателно я оставям на предната седалка, а поле отивам на шофьорското място. Помня колко много се радвахме с Аксел, когато ни купиха колата. Понякога се карахме кой да я вземе, но сега този проблем го няма, защото аз вече не карам. Идвам на училище и се прибирам пеша. Понякога ползвам колело.

Пъхам ключа в стартера и завъртам. Колата се помръдва съвсем леко и по нея започват да се предават вибрации от двигателя и това е моментът, в който започвам да се паникьосвам. И изведнъж дишането става трудно. И ми е все по-тясно. И чувам писъци, които не бива да са истински. Които не бива да чувам. Но все пак са в главата ми и се повтарят, и повтарят, и повтарят. И всичко това беше една грешка. Трябваше да накарам Аксел да я прибере. Защото дълбоко в себе си знаех, че ще стане така. Но имах надеждата, че този път ще е различно. Че ще се справя. И губя представа за всичко около себе си. И вече не знам дори къде съм.

И след малко усещам някой да държи ръцете ми. Да ме разклаща силно. И отварям очи. Виждам Анализ върху себе си. Говори нещо, но не разбирам, не мога да се съсредоточа, не мога да прочета думите върху устните й. И започвам да клатя глава все по-силно в опит да се отърся от кошмарните спомени. Да заглуша писъците й. Да спра болката. Но всичко е вътре в мен и не иска да излезе. После малките й ръце обвиват лицето ми и тя ме кара да я погледна.

- Дишай. – казва простичко. Бавно и спокойно. Една дума. Справям се. Разчитам я. И се опитвам с все сили да дишам нормално, но не се получава. – Не мисли. – затварям очи. Вдишвам и издишвам. И пак. Не съм там. Аз съм тук в настоящето.

И изведнъж чудовището, наречено миналото, маха ръцете си от гърлото ми. Изчезва от главата ми. И писъците спират. И болката си отива. Но се страхувам да отворя очи, защото това спокойствие може да изчезне. И все пак, когато Анализа започва да гали лицето ми с едната си ръка, я поглеждам.

- Добре ли си вече? – пита, а на лицето й се появява съвсем лека усмивка. Не, не ми се присмива. Окуражава ме да говоря.