Every Second We Have

19 • S O L O S T

***
Вървим през пясъка. Вървим по плажа в есенната нощ. Беше ми студено и ти ми даде якето си. Прегърна ме. Стопли ме. Не се уморявах да ти казвам колко много те обичам. Всеки ден. Всеки час. Всяка минута. Всеки миг. Ти ме поглеждаше в очите. Мислех си, че виждам безкрайна любов в тях, точно като тази, която аз изпитвах. Казваше ми, че всичко ще бъде перфектно.

Не ме излъга.

Всичко беше перфектно.

Изигра ме по най-перфектният начин.

Направи първия ми белег.

Право върху сърцето.

***

Харлен

Една седмица след катастрофата медицинската сестра предаде на майка ми, че няма да се подложа на онази операция и че не искам да си върна слуха. Тогава разбрах, че не е нужно да чуваш, за да разбереш какво са съобщили на някого или по-точно - колко е лоша новината.

А сега? В момента се радвам, че не мога да чуя думите на русокосата жена в бялата престилка. Сещам се, че я познавам. И тя ме позна. Но никой нищо не каза. Не дойде да ме попита дали още се наранявам, дали съм добре, но не защото не я интересува. Просто ме вижда. Не съм добре.

Глух съм, да. Но разбирам. Основната  грешка на повечето хора, но не и нейна.

Ембър е в критично състояние. Майка й, която не е спряла да плаче, откакто е тук, заридава още по-силно. Баща й някак се държи - това е единственото, което ми нашепва, че Ембър не е... че все още диша.

Сигурно медицинската сестра е обявила, че не могат да направят нищо повече. Че сега всичко зависи от нея, че ако се бори, ще оцелее. Никой не пита дали има сили да се бори. Никой не иска да се постави на нейно място.

Всички знаят, че стигнеш ли до тук, едва ли искаш да се бориш.

Това моето наказание ли е? Плащам си за всичко, което причиних на своето семейство. Болката, всичката тази болка, нечовешко е.

Не искам да я усещам.

Родителите ми седят в ъгъла на коридора. Почти чувам за какво си говорят. Гледат право в мен. Баща ми казва "Трябва да го приберем у дома.", майка ми се съгласява - "Няма да понесе случилото се.". Крещи ми се, желая да разберат, че съм тук, че мога да мисля, че мога да вземам решенията за себе си. Аз мога да чувствам. Не съм празна обвивка, лишена от мозък и сърце. Няма да го понеса. Знам, че няма да мога. Но проклет да съм, не желая да си тръгвам. Ембър ми даде кураж, надежда. Време е и аз да направя нещо за нея. Тя вярва, че е сама. Ще й покажа, че не е. Омръзна ми всички да ме командват, да ме размятат като някаква играчка, да ми показват границата между правилното и грешното там, където за мен не съществува.