Every Second We Have

14 • D O N ' T D I E T H I S N I G H T

***
На мен ми пука за теб.

Затова, моля те, не си отивай тази нощ.

Живей още един ден. За мен.
***

Ембър

- Не е много зле. - всъщност е много зле. Лявото му око скоро няма да може да се отвори, устната му е сцепена и ритниците на Мат са оставили огромни синини.

На онзи проклетник не му е стигнало да го удари само веднъж.

- Не трябва ли да отидем в болница? - продължавам да настоявам, мисля че вече от половин час, но той не спира да твърди, че му няма нищо сериозно.

Сякаш имам превръзка на очите и не виждам как всяко движение му причинява болка.

- Ще се оправя. - щях да се учудя, ако беше казал нещо по-различно. Защо, защо се инати толкова?

- А ако има нещо счупено? - казвам с последна надежда да го убедя да отидем при лекар, но без успех.

- Ако имах счупени ребра, още щях да лежа на тротоара, а не да се довлека до вкъщи. - притискам навлажнения памук към долната му устна, при което той изръмжава измъчено, макар и не както когато го вдигнах с огромни усилия от същия онзи тротоар, за който говори.

- Да сме наясно, аз те довлякох до тук. - как го придържам в продължение на две пресечки, това е нещо, което нищожните ми мускули няма да забравят. - Трябва да спреш да бъдеш ходеща боксова круша за всички и да се защитаваш.

- Стига, Анализ. Не мога да се защитя, това ли искаш да чуеш? - движенията му отново стават отсечени и ядосани. Истината е, че не сме провели много нормални разговори. Но пък самите ние не сме от най-нормалните хора, така че...

- Можеше поне да пробваш! - едва се сдържам да не извикам, но от това надали ще има някаква полза. Някак си в главата му бездействието изглежда като най-добрия ход.

И докога ще продължава така? Докато не стане прекалено късно?

- Да кажем, че го ударя. Знаеш ли какво ще последва? Мат ще ме пребие, защото съм по-слаб от него, накрая ще ме вкара в болница. Баща му е шефът на полицията, никой няма да му каже нищо! - не мога до го приема, чиито и син да е Мат. А ако някой ден ми го отнеме? Не искам да губя още един приятел, първия път боля достатъчно. - Спри да мисли, че разбира всичко! Не толкова просто, колко изглежда!- разкрещява се насреща ми, стискайки одеяла в длани, сякаш за да се възпре да не удари нещо, сигурно мен.