Life's A Lot

1. 12: Изгубих ли се?!?!

Джесика

Часовете минаха скучно както обикновенно. Прекарах обедната си почивка с Нейт.

- Хей Нейти!

- Ъгх... невъзможна си. Кога ще спреш да ме наричаш така?

- Ъм... никога. Пък и на мен ми харесва.

- Е, на мен не.

- Много жалко за теб - казах аз и седнах върху една каменна маса.

- Знаеш ли, че тъпакус се е завърнал.

- Ако говориш за Ерик, да. Говорихме вчера.

- Не ми казвай, че си му простила.

- Ами...

- Джесика!

- Той все пак ми е приятел.

- Приятелите не постъпват така. Аз постъпил ли съм така.

- Не, но...

- Къде ти е бил умът.

- В куснополитън.

- Ъгх... изнервяш ме.

- Като заговорихме за това, днес Джаксън и Ерик щяха да се сбият.

- Уууу. Интересно.

- Не е вярно. Аз стоях между тях и бях като някаква кукла.

- Джаксън фраснали го?

- Не.

- Аз бих го направил.

- Нейтън!

- Какво? Това, че ти си му простила, не значи че аз съм - след около две минути при нас дойде Джаксън, целуна ме по бузата и седна до мен.

- Това пък за какво беше?

- Не знам. Не може ли да целувам гаджето си?

- Как може да сме станали гаджета, без дори аз да знам? Бяхме само на две срещи Айнщайн - казах аз и отпих глътка от шейка в ръката ми.

- Може и да станат три - каза Нейт.

- Защо? Какво сте намислили? - Попитах аз. Джаксън вдигна рамене и погледна към Нейт въпросително.

- Със Сара всичко върви добре и искам да я поканя на среща.

- Това какво общо има с мен и Джесика?

- Той иска да устроим двойна среща, защото не може да се справи сам - казах аз.

- Откъде знаеш?

- Приятели сме отдавна, кестенявко.

- Е, какво ще кажете?