Надежда за любов

Трябва да я измъкна

МИСЛИТЕ НА ДЖЕЙСЪН:

Изведнъж бутнаха някакво момиче напред при мъжа, който ми се усмихваше. Когато тя повдигна глава аз се вцепених. Погледа на Мадисън срещна моя. Кени ми крещеше да бягам, но сякаш всички гласове заглъхнаха. Отначало погледът й бе объркан, но постепенно придоби гняв.
Какво правеше тя тук?

- Явно срещата с Мадисън те изненада Джейсън. Радваме се, че ти угодихме, но да преминем към съществената част...дай ни чипа и я оставям. Ако ли не.. - той опря пистолета си в главата на Мади и тя изтръпна. Четеше се ужаса в очите й. - Кълна се, че ще я застрелям.

Този път наистина загазих. Не знаех нищо за въпросния чип.
Трябваше да направя нещо.
- Не си играй с търпението ми Джейсън ако не искаш момиченцето да пострада.- всичко се обърка. Тя не трябваше да е тук! Не можех да я оставя да умре. Оръжието ми беше в раницата и нямаше начин да го извадя без да забележат. Мисли Джейсън. Не исках да срещам погледа на Мади отново. Колко ли неща минаваха през главата й в момента.
Направих две крачки напред и заговорих:
Д: Какво искаш от мен? Пусни момичето и да се разберем. - казах спокойно, доколкото мога.
- Ти шегуваш ли се с мен? Очакваш да ти повярвам? На теб?
Човекът, който толкова пъти ми е забивал нож в гърба и ме е лъгал? - явно този ме познаваше прекалено добре. Мадисън се опитваше да запази самообладание, но не й се получаваше особено. Бях й причинил много проблеми и трябваше поне да я измъкна сега. Но дори не знаех как да спася и собствения си задник.

МИСЛИТЕ НА МАДИ:

От момента, в който усетих студеното оръжие допряно до главата ми хвърлих няколко умолителни погледи на Джейсън, но той дори не ме поглеждаше отново. Той ме забърка в това и той трябва да ме измъкне. Дължеше ми го. Но при вида му можех да позная, че нещо не е наред. Явно бях дотук. Чух изстрел. Инстинктивно изкрещях. Блъснах мъжа и започнах да бягам. Беше единствения ми шанс, а не мислех да разчитам на Джейсън точно сега. Слях се с малката тълпа уплашени и крещящи хора и се запътих към най-близкия изход. Не ми достигаше въздух, когато се спрях на студената стена в коридора. Ако не си починех поне малко щях да припадна. Адреналинът препускаше в тялото ми и дишах учестено. Как стигнах дотук? Свлякох се на земята и опитах да се успокоя. Когато го постигнах се надигнах. Бях готова да тръгна и да избягам, но някой се блъсна в мен. Помислих, че е един от онези мъже, че са ме проследили и сега ще ме убият. Изкрещях, но той запуши устата ми с ръка и ме затисна към стената. Задишах учестено за пореден път.
Д: Тихо! Да издадеш къде сме ли се опитваш? - беше Джейсън. И той като мен дишаше учестено. Сигурно ме е гонил дотук.
М: Какво искаш от мен? Не виждаш ли, че заради теб щях да умра? Но на господинчото едва ли му пука, нали? - блъснах го от себе си. Той държеше пистолет и се оглеждаше.
Д: Нямам време за обяснения особено пък на теб. Какво си мислиш, че правиш тук? Проследи ли ме? - бях толкова ядосана, но се опитах да запазя спокойствие, защото знаех, че това го дразнеше. Вместо това се засмях.
М: Аз? Да проследя ТЕБ? - доближих се до него, което го изненада. - Аз не искам да те виждам Джейсън! Искам вкъщи! Върни ме и няма да кажа на никого къде си. - след като казах това чухме звуци от наближаващи стъпки. Джейсън ми направи знак да замълча и видя, че близо до нас имаше някаква врата, след което ме забута към нея и се скрихме там. Приличаше на нещо като килер, но беше доста тясно понеже беше препълнено с разни неща. Той долепи тялото си до моето. Можех да усетя напрежението му и как дишаше тежко - дали беше защото се е изморил или това, че беше толкова близо до мен? При мен определено важеше второто. Не го разбирах..за Бога първо ме притискаше до стената, за да ме накара да млъкна и да избяга..да се оттърве от мен. Казваше ми, че не мога да го променя, а в следващия момент ме притискаше до стената, за да ме спаси. Със сигурност си предпочитах стария Джейсън. Ръката му беше точно под гърдите ми и с оръжието си той допираше едната. Забеляза смущението ми, но не отмести ръката си..