Надежда за любов

Като двама непознати

МИСЛИТЕ НА МАДИСЪН:

Ръцете ми започнаха да сърбят от напрежение. Осъзнавах риска, който поемах. Единствено мисълта за Джейсън ме крепеше. Силно се надявах да е забравил за случилото се със Зак преди.
С Кени тръгнахме към прозорчето отзад на къщата. Когато бяхме стигнали той заговори тихо.
К: Ще се опитам да отвлека вниманието им докато ти измъкнеш Джейсън, ясно? - кимнах и го видях как тръгва нанякъде. Огледах се няколко пъти около мен, за да се уверя, че никой не ме наблюдаваше. Клекнах и видях през прозореца стaята, в която се намираше. Сърцето ми затуптя бързо. Виждах го за първи път от месеци. Помнех, че имаше гипс на едната си ръка преди, но сега вече го нямаше. Беше с вързани ръце на пода, облегнал се на стената и забил поглед в земята. Светлината в стаята беше доста оскъдна. Хванах краищата на прозореца и го повдигнах.
Е, Мадисън време е да покажеш, че не си страхливка! Отворих добре прозореца и въздъхнах. Трябваше да побързам преди онези да се усетят.

МИСЛИТЕ НА ДЖЕЙСЪН:

По дяволите не трябваше да става така! Защо мамка му не се досетих, че онези в последния момент ще се отметнат от сделката!? Мисли, Джейсън! Трябваше да измисля някакъв план преди да дойде шефа им и да ми пръсне мозъка със собственото ми оръжие. Единственото, което ми бе хрумнало беше Кени да влезе през прозореца, но едва ли щеше да успее. За Бога кълна се, че ще го накарам да отиде на фитнес ако изобщо оцелея. Колко несправедливо бе да нанасят удър след удър на вързан човек. Защото те знаеха, че ако не бях вързан досега да съм ги избил всичките. Бях свел глава надолу към земята, когато чух шум. Надигнах поглед и в следващия момент бях като парализиран. Някой се спускаше през прозореца и не просто който и да е. В стаята беше тъмно, но не до толкова, че да не я разпозная. Какво правеше тя тук? Халюционирах ли? Толкова зле ли беше състоянието ми от ударите им?
Защото това не можеше да е истина. Стоях така вперил поглед в нея и без да мърдам. Тя слезе внимателно без да издава много шум и се обърна. Дойде тихо до мен и с малки крачки. Клекна до мен и посегна към вързаните ми ръце, но аз се отдръпнах.
Д: Какво правиш тук? - казах студено.
М: Помагам ти! - каза тя като посегна отново, а аз дръпнах ръцете си.
Д: Не се нуждая от твоята помощ! - прошепнах настойчиво аз.
М: И какво ще направиш? Ще чакаш докато Кени успее да влезе през прозорчето ли? - каза тя. Хвана ръцете ми и се опита да ме развърже. Имаше право. Нямах друг избор. Беше доста стегнато, но тя най-сетне успя. Погледнах ръцете си за секунда. Бяха останали следи. Тя се изправи бързо, очаквайки да направя същото, но щом понечих да го направя, болка прониза стомаха ми. Тя ми подаде ръка, но аз не я поех. Подпрях се на стената и се изправих. Усетих как тя се смути, че не приех. Добре...така и трябваше. Но какво очакваше? Всичко да е както преди ли? Или по-точно да ми позволи да разваля живота й отново.
Д: Да изчезваме бързо! - казах и погледнах към нея, а след това и прозореца. Тя разбра, че искам да се покатери първа. Видях някакъв куфър захвърлен на пода, като отидох да го взема и се върнах, за да помогна на Мадисън. Дочух шум от стъпки идващи към нас. - Давай, давай, давай! - казах бързо и тя вече бе готова. Сега беше мой ред. Покатерих се едва, но успях. Взех куфърчето и я хванах за ръка. Усетих колко силно я стисна тя. Сякаш не искаше да ме пусне никога повече.