- Хари, трябва да ставаш. – почнах да го побутвам, за да се събуди. – Веднага.
- Луи, днес е събота. – промърмори и ми обърна гръб. Страхотно. Ако Адам разбере, че сме заедно сега ще ни убие.
- Знаеш, че не трябва да си тук сега. – припомних. Когато го казах той веднага се обърна към мен.
- И защо? Вече съм на осемнадесет, решенията и последствията от тях са моя отговорност. – каза. Еха, вече почва да разсъждава точно като мен. Постигаме напредък.
- И все пак баща ти не знае къде се намираш в момента.
- Вече му казах, че ще бъда у Зейн. Когато се прибера просто ще обясня, че съм прекарал цялата нощ в къщата му. – успокояваше ме. Това може и да мине за лъжа. Когато се наведох, за да поставя целувка върху устните му той ме отблъсна леко и се изправи.
- О, по дяволите. – изруга и махна завивката от тялото си. Гледката веднага привлече вниманието ми, но игнорирах порива да го задърпам обратно в леглото си.
- Какво има? – бях ядосан, че реагира така.
- Съвсем забравих, че имам час за терапевт. Баща ми изрично подчерта, че следващия ми сеанс е днес на обед. – започна да събира дрехите от пода.
- Искаш ли да дойда с теб? – предложих. Дори не знам защо го казах. Всъщност искам да бъда до него в този тежък момент.
- Наистина ли? – изненада се.
- Да, никога не съм... истината е, че никога не съм бил до теб в такива моменти. Предполагам, че сега може да променя нещата и да... ами просто да се реванширам за времето, през което те пренебрегвах.
- Не съм се чувствал пренебрегван. Е, в случаите, когато бяхме скарани, но сега всичко е наред. – върна се в леглото вече облечен и постави бърза целувка върху устните ми. – А и ще се радвам, ако дойдеш с мен.
- Ще дойда. – вече бях сигурен.
- Благодаря ти. – усмихна се и се отдели от мен. Когато погледнах часа видях, че минава единадесет. Искаше ми се да прекарам целият ден с Хари, но не знаех дали е възможно.
- Какво ще кажеш да ми помогнеш със закуската? – провикнах се, защото той беше в банята.
