The Handsome Player (BG Fanfiction)

26 - Нашественици

Гледната точка на Хари:
   Тази сутрин за мен определено беше много по-различна от всички останали, които съм имал. За първи път се будех в легло с момиче, към което изпитвам нещо много повече от сексуално привличане. Погледнах към Изабел и забелязах, че все още спи. Беше толкова красива. Как съм могъл да я оставя сама онази сутрин? Наистина съм бил глупак. Внимателно се пресегнах към нощното шкафче, където беше телефона ми. Светнах екрана и видях, че беше едва девет сутринта. Като се има на предвид това, че с Изабел си легнахме доста късно съм напълно учуден, че съм се събудил толкова рано. В следващия момент изпитах странното желание да снимам красавицата, която спеше спокойно до мен. Исках да запомня този момент. Включих камерата, а след това се уверих, че звука и светкавиците са спрени. Направих няколко снимки на Изабел. Мисля, че бяха около пет или шест. Избрах най-хубавата и отворих профила си в Инстаграм. Реших да я кача и се надявам, че няма да ме убият заради това. Публикувах снимката и пръстите ми започнаха да натискат клавиатурата, пишейки нещо в описанието. Усмихнах се на творението си, а след това затворих приложението. Влязох в галерията и сложих същата снимка за фон на заключения си екран. Не знам какво ме прихвана, но определено ми хареса как стои. Върнах телефона си обратно там, откъдето го взех и върнах вниманието си върху Бел, която вече се беше размърдала. Няколко секунди по-късно отвори очите си. Усмихнах се и се смъкнах леко надолу. Едната ми ръка погали рамото й, докато се подпирах на другата.

- Колко е часът? – попита с пресипнал глас и се понадигна леко.
- Девет. – отговорих.
- Доста е рано. – каза и се прозя.
- Така е. Ако ти се спи още, заспивай. Аз ще отида да купя нещо за закуска и ще се върна.
- Не искаш ли да излезем?
- Искам, но не и ако си изморена.
- Добре съм. Сега ще стана и ще се облека. До петнадесет минути ще съм готова. – каза и тръгна да става, но я върнах обратно на мястото й.
- Без дрехи ми харесваш повече. – прошепнах тихо в ухото й и забелязах как се изчерви. – Не може ли да останем тук още малко? Не искам да те пускам.
- Може. Ще излезем по-късно. – съгласи се.
- Идеално. – казах и я затиснах под тялото си. Раздалечих краката й и се настаних между тях. – Отива ти да си под мен.
- Не забравяй, че все още нямаме предпазни средства. – благодаря, че ми го напомни Бел.
- Знам. Както казах снощи, има и други начини.

***
 

  След това, което преживяхме сутринта с Изабел, двамата стигнахме до заключението, че ще е по-добре, ако закусим в ресторанта на хотела. Разходката вчера също допринесе за това ни решение. Прекарвахме си доста добре. Изабел се забавляваше и това беше най-важното. Радвам се, че това, което видя да се случва между мен и Моника вече е забравено. Сигурно ще се обвинявам цял живот за тази глупост, но братовчедка ми е виновна. Все още с нея не сме изгладили напълно отношенията си. Обиден съм й за това, което направи, но дори и да искам не мога да й се сърдя вечно. Като заговорих за Джена, привижда ли ми се, или тя стои на няколко метра от нас? Премигах няколко пъти, но никъде не бих могъл да сбъркам тази руса коса и това ярко червено червило. Какво прави тя тук? Как е разбрала къде съм? Господи, дано не ни забележи. Дано Изабел не разбере.