Love Exam |『NAMJIN』

⌘01⌘

– Виждате ли това, скъпи мои?

– Ооо, да... – самодоволна усмивка и продължително кимане можеше да опише реакцията на момчето на задния чин.

Картината бе следната. Всеки от нас е имал случай с разсеян учител поне веднъж. Значи всеки от нас е способен да си визуализира как точно изглеждаха цял клас ученици, чакащи последните 3 минути, преди да могат законно да напуснат стаята заради закъснение на учител.

– Още две...

– Ммммм, аз не съм сигурен дали не трябва първо да говорим със заместник директора, за да знаем дали всичко е наред-...

– Боже, не! В никакъв случай не е всичко. – за момчето, година по-малко от всички останали, вниманието от този с най-много влияние в класа беше прекалено засрамващо, че да не се изчерви заради казаното. – Твоята психика никога не е била наред, Хуан. – погледна го сериозно доста мащабният по размери младеж и драматично завъртя пръст до главата си. 

– Млъкни бе... – момичето зад него изрази надмощие чрез шамара зад врата, който удари на седящия пред нея. – Много ли си забавен, а?

– Простете... – той вдигна ръце в знак на отбой. Сарказъм. – Аз не знаех, че си падате по по-малки, госпожице Хана...

– Ако си падаше нямаше ли да ходи с тебе? – напълно предателски изтърси през смях най-добрият приятел на Мино и посочи с поглед частите от таза му, в които се съдържаше гордостта му.

– Аз смятам, че ако беше така, по-скоро щеше да е в състояние да оцени минималистичното ти чувство за хумор, Джухьок.

– Една... – към отброяването ги върна Ън, която така бе впила поглед в часовника, че някои от съучениците започваха да мечтаят някой ден гаджето им да ги гледа така.

Всички наостриха сетива, стиснали раниците си в очакване на заветния миг и тъкмо да станат от местата си, когато вратата почти бе изкъртена от пантите си. Това предизвика два, три, пет или малко повече разминаващи се писъка, придружени от някои думи, които не бе хубаво да се споменават на такова място. Децата разстроено върнаха задните си части обратно по местата. Вниманието им обаче успешно бе привлечено и то само с едно отваряне на врата. Ако можеше да се нарече нещо различно от взлом изобщо.

– С колко закъснях? – попита задъхано обектът на вниманието им, въпреки че на ръката му стоеше доста скъпо изглеждащ часовник. 
Бе му простено само защото ръцете му бяха заети с няколко папки и лаптоп, които се нуждаеха от вниманието му много повече отколкото часовникът се нуждаеше от погледа му.