In the name of love [Завършена]

2.

Аз се настаних на тъмножълтия диван, който всъщност бе много удобен и мек. Всичко наоколо изглеждаше невероятно, но не го усещах приятно, никак даже.

Той седна срещу мен на фотьойла. Делеше ни една кръгла стъклена маса, която не бе толкова голяма.

-Би ли искала кафе или чай? - попита ме най-учтиво, но чувствах, че нещо не бе наред, с изключение на всичко останало...

-Не е нужно да увърташ. - казах му, защото наистина вече не ми бе до това... Исках просто да разбера всичко.

-Ха. - зсмя се той. - Не си се променила толкова... Е по характер. Иначе минаха доста години...

-Моля? - аз се шашнах.

Какво имаше той предвид?! Минали са толкова години... От какво? Познавам ли го? Той от къде ме познава? Не отново! Страхът се завърна...

-Хах. - усмихна се той някак хем зловещо, хем топло. - Разбира се, че не можеш да ме познаеш. Имам пластична операция. Не исках да я правя, но се налагаше.

-Кой си ти? - попитах толкова тихо, че едва аз се чух.

-Преди малко, когато беше пред вратата и ме погледна, ти ококори очи, когато срещна моите, защото ти напомниха на твоите.

-Д-да, но какво искаш да кажеш с това?! - започнах да се потя и чувството, което ме преследваше, ме обгърна изцяло.

-Може да промених лицето си, но няма как да забравиш тези очи, нали? - каза той и се усмихна този път зловещо, много по зловещо от усмивката на зеленоокия.

-НЕ! - изкрещях му. - Не е възможно! Ти си мъртъв! МЪРТЪВ!

-Е, всъщност на практика е така. Предишният човек, старият Антонио изчезна... завинаги. - зловещата усмивка се появи отново на лицето му.

-Т-ти... Как?... Защо?! - едва не ревнах, като чух името. Това наистина бе той... Антонио Блейк бе жив - моят "мъртъв" баща стоеше пред мен.

-Изценирах смъртта си. Беше наложително. Иначе с майка ти щяхте да сте в опасност, а аз наистина да съм мъртъв. А ти беше само на девет години.

- Н-но защо?

-Видя Даниел, нали? - попита ме той.

-Кой?! - попитах на свой ред, защото наистина не разбирах за кого говореше той.

-Мъжът, който ми помогна и те откри и доведе тук.

-О, да. Какво относно него? - попитах, тъй като не разбирах на къде бие.

-Видя как той се страхува от мен, нали?

-Да, виждаше се. - отвърнах.

-Е, има хора, които карат и мен да се чувствам по този начин - че ако сгреша, мога да бъда елеминиран за по-малко и от минута. Тогава беше така. А сега имам възможността да стана, този който кара другите да се страхуват, а аз да изтрия това чувство завинаги от себе си.

-Какво общо имам аз? - заинтересувах се.

-Ти си ключът към всичко това. - отговори ми просто той.

-Но защо аз?

Исках да разбера абсолютно всичко. Защо замесва и мен? Какво значи всичко това?!

-Не мога да ти кажа днес, но утре ще разбереш. - подсмихна се той.

-Имам още един въпрос. - осмелих се да изрека тези думи, а следващите бяха още по-трудни.

-Слушам те, дъще. - каза той и зачака въпроса.

-Нямаш право да ме наричаш така! И исках да питам защо Даниел искаше да убие Ерик? Нали ти трябвам само аз?

-Ти и Ерик се познавате? Хм интересно. Ясно защо работата му е била толкова лесна.

-Какво? Ерик не е бил от плана ти да ме отвлечеш?... Тогава защо?

-О, Ерик е синът на моят шеф. А скоро няма да имам такъв. Трябваше само малко да се позабавлявам със сина му. - той се засмя зловещо. - Искаше ми се аз да имам честта да гледам бавностичаща му се кръв и объркания му поглед, който просто вече не знае къде се намира.

-МЛЪКНИ!!! - изкрещях му насреща, тъй като си припомних всичко случило се в рамките на ден.

-О, май това момче за теб е специално, а? Разбирам защо толкова бързо Даниел те доведе.

-Моля те, просто млъкни! - казах вече с по-спокоен тон.

-Както пожелаеш, дъще.

-Не ме наричай така! Моят баща умря преди десет години. Ти не си той!

-Хм донякъде си права. Както и да е. Стаята ти е на втория етаж, първата врата вляво.

Не казах нищо, а просто се запътих на там. Щом стигнах, веднага влязох и се затворих.

Огледах стаята. Бе си доста обширна. Имаше легло, голямо колкото за двама. Един голям гардероб и малки шкафове. Над леглото имаше добре запечатан прозорец. Най-вероятно, за да не избягам. Но нощната гледка си беше красива.

Аз се уморих от всичко, имах токова въпроси, бях изпълнена с толкова емоции, но в момента ми писна от всичко.

Легнах на мекото легло и се завих с одеалото. Облегнах глава на възглавницата и затворих очи.

Но преди да заспя се сетих за теб и баща ми. Не знаех какво ще стане. Сега и ти си в опасност, а си мислех, че ще я предотвратя. Но спокойно, любов. Ние ще се справим и един ден отново ще се намерим.