Хората казват, че всяко хубаво нещо, винаги има и край.
"Живота не ти поднася нищо току-така," - учеше ме баба ми, като бях по-малък. - "Всеки ден е изпитание сам по себе си, и ако ти се струва прекалено лесно, то значи нещо не е наред."
Днес прекарах цял ден на гарата. Първи коловоз. Не чаках влак. Гледах тълпите хора в постоянно движение, качвайки се на влакове, слизайки тромаво, чакайки близки, за да ги посрещнат. Прегръдки, целувки, любов. Опитвам се да не плача, не мога, не искам, не бива. Къде сбъркахме? Какво клише само, а? Невинаги е грешка, просто е поредното предизвикателство. Беше ми даден шанс за цветно лято, но не те бях сграбчил достатъчно силно, изплъзна се, и сега ежедневието ми е все така сиво, както беше преди. Вали. Все още. Капките падат навсякъде около мен, чувам плискането им в локвите, чувам шепота им. И ми се ще и аз да съм облак. Да дебна отвисоко, да мога пак да те видя, а ако не успея - да излея сълзите си, за яд на другите, които са по-весели от мен, които имат цветно ежедневие и забравят чадъра си вкъщи, защото не се притесняват от сивите облаци.
Къде сбъркахме? Никъде.
И двамата знаем какво значи да обичаш, и двамата знаем, че още има искра между нас. Но не ни беше писано да поддържаме пламък. Искрата е там, но свещта е без фитил. Благодарен съм, че бе част от живота ми, че ми показа цвят и човечност. Благодаря ти и че ме напусна, но не ме остави сам.
Благодаря ти, че ме напусна и остави в мен поне една любов.
Тино, ХХ.05, ХХ:ХХ
Времето е концепция, която хора като мен не разбират.
YOU ARE READING
Една Любов - собрник с кратки разкази
RomanceСъбуждам се с мисли за едно малко човече, недалеч от мен, което мога да нарека мое. Лягам си с мисли за последния път, когато стегнатите му ръце обгърнаха тялото ми, последния път, когато меките му устни, притиснати в моите, шепнеха името ми. Сънув...
