97 глава.

932 51 16
                                    

-Какво?- попитах след като чух думите му.

Как Евелин не живее тук? Лиъм и Найл ми казаха, че... излъгали са ме. Как? Защо? По дяволите, какво се е случило докато ме няма? Защо нямам информация за всичко, което се е случило тук? Заеби жилището, ще намеря къде да спя! Но къде е Евелин? По дяволите, къде е най-добрата му приятелка? Защо не ми е казала?

-Преди няколко месеца продаде апартамента. Каза ми, че знаеш и когато се прибереш да ти дам това.- той извади един бял плик от джоба си и ми го подаде.

Едвам сдържах сълзите си. Не ми беше казала. И не знаех. А сега си мислеше, че всичко ще е наред само с този плик? Не мога да повярвам.

Брендън влезе в апартамента си, за да намери нещо, а аз използвам момента за да видя какво има в плика. Скъсах бялата хартия и в ръцете ми се озова кариран лист и двеста паунда. Преглътнах тежко, разгръщайки карирания лист. Очите ми се насълзиха, когато познах почерка й. Господи.

Скъпа, Хейли.

Щом четеш това, значи вече съм се изнесла и продала апартамента. Съжалявам. Наистина много съжалявам. Съжалявам за всичко. Всичко, което ти причиних преди, за всичко, добре? Нямам надеждата, че ще ми простиш и не мисля, че някога ще го направиш, но имаш право да знаеш къде съм... защото знам, че няма да спреш да ме издирваш. Съжалявам. Случи се нещо ужасно, Хейли. Трябваха ми пари, не можех да се върна в дома на родителите си, нито да пискам тяхната помощ. Съжалявам, че не ти вдигах на обажданията, но не можех. Не можех да чуя гласа ти или да усетя радостта в глас ти. Съжалявам за всичко. И знам, че имаш много въпроси, но моля те забрави за тях. Обичам те.

-Винаги твоя най-добра приятелка, Евелин Мейсън.

Какво? Какво се е случило. Къде е Евелин. И по-важното дали сега е добре. Трябваше да ми звънне щях да дойда и да й помогна. Не трябваше да прави подобна глупост. Не мога и да си позволя да не я потърся. Та тя е най-добрата ми приятелка, трябва да съм до нея дори и в този момент. Господи, трябва да я намеря! Но как? Нито знам адреса й, нито нещо.

Избърсах сълзите си, когато видях Брендън да излиза от апартамента си с топла усмивка и да дърпа след себе си два големи куфара и малък сак. Сгънах писмото и го прибрах в задния джоб на дънките си. Усмихнах се, взимайки куфарите от ръцете му. Това би трябвало да са нещата, които оставих тук.

-Брендън, знаеш ли къде е Евелин? Тоест тя ми каза, че ще се мести, но не ми каза точно какво ще прави..- не знаех как да продължа. Но не трябваше да притеснявам Брендън, и без това е възрастен, а сега не бих искала да му се вдигне кръвното.

-Не, съжалявам. Каза ми, че ще пътува някъде към Азия. Ти имаш къде да останеш, нали?- попита, а аз погледнах настрани.

Беше ми оставила двеста паунда и имах около хиляда в себе си. Може би в някой хотел? Докато не събера пари за нов дом където да си остарея сама, защото се оказа, че всичките ми приятели са лъжци! И без това ще започна да получавам заплата от другия месец и разбира се ще почивам повече от преди. А тази нощ...

-Да имам. Благодаря ти, Брендън. Ъм... лека вечер.- усмихнах се, а той ми помаха докато се качвах обратно в асансьора.

Къде щях да остана? Какво щях да правя? По дяволите. Освен да звънна на Лиъм или Найл. Не. Няма да оставам в една къща с лъжци. Защо ме излъгаха? Толкова малко ли значех за тях. Те ми дадоха причина да се усмихвам и причина да се смея, но повече от всичко те ми дадоха спомени, които не мога да забравя. А сега ме лъжат? Кога се промениха толкова бързо? Ами Евелин, защо избяга? Хората не се променят, те показва какви са. Явно Евелин е била толкова безпомощна, че не е можела да направи нищо освен да избяга.

Погледнах към небето, когато излязох от сградата. Беше топла септемврийска вечер и небето беше изчистено от всичко звезди освен Луната, която светеше с всичката си сила. Луната беше сама като мен. Звездите я бяха изоставили точно както моите приятели мен. Но въпреки всичко тя светеше. Защо аз да не мога?

Заобиколих жилището и по най-бързия начин намерих колата, която бях оставила тук. Отворих багажника и се изкашлях от всичкия прах вътре. Поставих багажа си в багажника, а после го затворих. Заобиколих колата и отворих вратата за шофьорското място като почти не повърнах заради миризмата на мухъл и нещо умряло вътре. Седнах вътре и побързах да отворя прозорците. Извадих горнището от чантата си и се завих, отпускайки главата си назад.

След няколко опита да заспя не успях и за това пуснах радиото и излязох от околността на блока, смесвайки се с Лондонския трафик. Щеше да е дълга нощ.

¶𝐏𝐞𝐫𝐟𝐞𝐜𝐭𝐢𝐨𝐧 [H.S]Where stories live. Discover now