NCT ONESHOTS

HOPE ~NoRen~ nct💘

           
          HOPE~НАДЕЖДА

                   ♥  ♥  ♥  ♥

Беше един спокоен зимен ден. Снежинките бавно се сипеха и покриваха целия град с бяла снежна покривка. Беше наистина красиво. Всеки един минувач се възхищаваше на изумителната гледка, която се разкриваше пред погледите им.
Макар красиво си беше и доста студено. Повечето хора се криеха вкъщи на топло, но и навън имаше доста хора. Повечето минувачи бяха родители излезли да купят подаръци на децата си за идния празник Коледа, а други хора излезли да се полюбуват на красотата на този зимен ден. Но двадесет годишното момче бе излязло единствено да се измъкне от хауса, който цареше в къщата му. Единствено искаше да избяга от всичкото това насъбрало се напрежение в него и да бъде поне за малко в спокойна среда. Покрай празниците родителите му откачиха. Постоянно са някъде и правят най-различни глупости вместо да украсят, да сготвят или каквото и да се правеше за тези празници. Но семейството му искаше само и единствено да избяга. Да избяга от правосъдието, от наказанията си, от затвора.
Да те бяха престъпници. Но имаха ли друг избор? Бедни хора. Нямат пари за парче хляб. Живеещи в един мизерен апартамент в още по- мизерен блок. Бяха принудени. Нямаха друг избор. Живота е красив спрямо едни и жесток спрямо други. Каква не честност.
Хуанг Ронджун, мило и невинно момче.
Нещо лошо ли бе сторил? Грях ли бе извършил? Какво бе направил? Защо след като не бе вършил лоши неща той все страда? Единственото нещо, което искаше е да разбере какво е направил и с какво е заслужил всичко това. Нищо повече.

Милото ми момче ти нищо не си направило, не ти си виновно детето ми. Ти с нищо не си навредил на никого на този свят. Не се обвинявай миличък! Ти не си виновен, че родителите ти са безотговорни. Бъди силен малкото ми момче! Имай надежда! Всяка мъка ще свърши рано или късно! Само имай надежда, синко!

- Бабо... - проплака момчето и изтри една сълза потекла при спомена за старата жена.

Надежда... Толкова години... Как да има надежда вече?

Докато вървеше по алеята, Ронджун се блъсна в някого. Повдигна глава, насочвайки поглед към човека, в който се бе блъснал. Пред него стоеше едно младо и високо момче сигурно на неговата възраст или малко по-голямо. Това момче бе наистина красиво.
Ронджун се бе втренчил в изящното лице на момчето и сякаш буца бе заседнала в гърлото му.