Don't leave me // Остани

Глава 46

Бузата ми, която Йон Су успя да удари, пари и боли. Една особена болка, като че ли продължаваща по-дълго от очакваното. Разтривам я от време на време и всеки път щом го направя, Тае ме пита като по часовник дали все още ме боли.

След дълги увещания, че не се нуждая от лекар, той се доближава до мен. Седнала съм на стол до голямата маса в трапезарията на къщата им, докато чакам Джин да ми приготви някакво традиционно корейско ястие. Честно казано не съм гладна, грам дори. Последното нещо, за което мога да мисля в момента, е ядене, но всички от групата настояваха да се храня. Докато чакам Джин да сервира това, което ми приготвя, Тае не се откъсва от мен вече повече от час.

-Какво правиш?-питам го, когато вече втора минута стои пред мен.

Той пада на колене пред мен, разтваря краката ми и аз несъзнателно изопвам гръб. Всички нервни окончания се съсредоточават върху мястото, където се намира дясната длан на Тае- върху бедрото ми.

-Нищо не правя. Исках просто да те погледам от този ъгъл. Чудех се дали и оттук си също толкова красива.-говори със съвсем сериозно изражение и този факт, съчетан с думите му, ме принуждава да се усмихна, докато потъвам в земята от срам.

-Е? До какъв извод стигна?-питам безсилно, но някак развълнувано.

-Бях прав. Също толкова красива си. Ела тук.-насърчава ме да се доближа до него за бърза целувка, но преди това да се случи, звънецът на входната врата иззвънява продължително.

Техьонг се изправя като попарен. От горният етаж дотърчават Юнги, Джънгкук и Джимин. Джин изоставя ястието, което ми приготвяше до точно преди една секунда. Хосок и Намджун също се появяват отнякъде, а с Джимин слиза и Вики, която моментално застава до мен и хваща ръката ми.

-Какво става?-питам я шепнешком, тъй като Джънгкук ми прави знак да съм тиха.

-По броя на звъненията трябва да разберат дали той е тук.-обяснява, като се старае да изговаря възможно най-разбираемо думите си.

-Кой „той", Вики? Няма нищо да те сбърка, ако си малко по-конкретна.-започвам да се дразня бързо.

-Чанг Сун.-изговаря с устни без глас.-Не са ли ти казали?

В този момент нещо в мен се размества. Не мога да понасям това име, а още по-малко понасям факта, че никой не е съумял дори да ми каже, че ще дойде.